сряда, 27 октомври 2010 г.

Терапсидите - преки предшественици на бозайниците.

Най-очевидните различия между влечуги и бозайници са космената покривка и млечните жлези при последните, но за съжаление тези органи не фосилизират. Затова се разчита на разликите в скелета и особено черепното устройство на двата класа. Зъбната редица при влечугите е представена от сходни по форма и размери зъби, не се наблюдава диференциация, докато при бозайниците се различават зъби с различна форма и функция - резци, кучешки и дъвкателни. При влечугите долната челюст е съставена от няколко кости, докато при бозайниците тя се сътои от една кост. При бозайниците във средното ухо се наблюдават три костици, при влечугите - само една. Черепът на влечугите се залавя за гръбначния стълб посредством един окципитален кондилус, а при бозайниците са два. Черепът при влечугите също така притежава малък отвор или "трето око", което не се наблюдава при бозайниците.

Череп на Synapsida.
Подклас Synapsida обединява животни, при които, подобно на бозайниците, се наблюдава наличие на темпорален отвор в черепа зад всяко око. Въпреки външните си характеристики, сходни с тези на влечугите - странично разположени крайници, камшикоподобна опашка, конусовидни зъби и др. тази особеност ни дава основания да ги разтлеждаме като по-близкородствени на бозайниците отколкото останалите амниоти. Групата се обособява през карбон (преди около 359-299 милиона години). По-примитивните синапсиди се обединяват под названието пеликозаври (разред Pelycosauria), а по-напредналите - терапсиди (разред Therapsida). В научната литература е популярно названието "бозайникоподобни влечуги", или още протобозайници. Синапсидите представляват една от трите основни групи амниоти. Другите две са влечуги и птици. Терапсидите имат по-изправена стойка от пеликозаврите, вероятно някои са притежавали козина, а по-късните видове са предшественици на истинските бозайници.  

Най-ранните известни пеликозаври са Archaeothyris и Clepsydrops. Били са най-едрите сухоземни животни за времето си, достигайки до 3 метра на дължина. Някои, като Dimetrodon, са притежавали големи гребени на гърба, подпомагащи регулацията на телесната температура.  Повечето от пеликозаврите изчезват в края на перм.

Терапсидите (разред Therapsida), придобиват характеристики сходни с тези на бозайниците - много от костите, които липсват при истинските бозайници, вече са били редуцирани почти до изчезване, а "третото око" достига пренебрежимо малки размери. Наблюдава се диференциране на зъбите: резци, кучешки зъби и дъвкателни зъби. Краката са по-вертикално позиционирани, отколкото тези на влечугите и пеликозаврите. В много отношения черепът на тритилодонтите (сем. Tritylodontidae), например, е сходен с този на бозайниците, заради по-развитите зигоматични дъги, наличие на вторично небце и диференцираните зъби. Можем да предположим, че животните са имали хранителни навици, сходни с тези на бозайниците. Въпреки това тритилодонтите запазват и много характеристики типични за влечугите, като устройството на долната челюст (долната челюст при бозайниците е съставена от една кост, а трите допълнителни кости при влечугите мигрират във вътрешното ухо в процеса на еволюция). Най-ранните фосилни находки на терапсиди принадлежат на Tetraceratops insignis (долен перм). Терапсидите произхождат от група пеликозаври, наречени сфенакодонти. В средата на перм те доминират на сушата, измествайки пеликозаврите. Терапсидите доминират световната фауна два пъти - веднъж в края на перм и веднъж през неозоя. В средата и края на перм те са най-разнообразната и многобройна група животни. След като процъфтява в продължение на милиони години, тази група е почти заличена от събитията в края на перм (най-голямото измиране в историята). Само някои от тях (както и релктни пеликозаври) оцеляват и продължават развитието си през триас.   

Tetraceratops insignis
Терапсидите включват три подгрупи - подразред Dinocephalia, растителноядните Anomodontia и предимно месоядните Theriodontia. След бърза еволюция Dinocephalia изчезват в средата на перм. Но Anomodontia и тяхна подгрупа, инфраразред Dycinodontia, както и Theriodontia и техните разклонения Gorgonopsia, Therocephalia и Cynodontia продължават своето развитие. Като всички сухоземни животни терапсидите също са повлияни от събитията по време на голямото измиране Перм-Триас. Много успешните до тогава горгонопсиди изчезват. Така през триас терапсидите включват основно три групи - дицинодонтите (едри растителноядни, достигащи тегло от тон и повече), бозайникоподобните цинодонти (включващи както растителноядни, така и месоядни, и насекомоядни видове) и тероцефали, които съществуват за кратко в началото на триас.

Най-добре изучен от цинодонтите е Cynognathus. Черепът на циногнатуса е с бозайникови характеристики, забелязват се и наченки на формиране на гръдна кост, както и редуцирани плаващи ребра. Циногнатусът е типична междинна форма, съчетавайки в почти еднаква степен характеристики на влечуги и бозайници.
Cynognathus.

Цинодонтите достигат най-високо развитие при Adelobasileus cromptoni - бозайникоподобен вид от късен триас, живял преди около 225 милиона години. Характеристиките на черепа и особено устройството на вътрешното му ухо определят Adelobasileus като преходна форма между цинодонтите и бозайниците от триас. Някои учени го определят като общ предшественик на днешните бозайници.
Adelobasileus.

Друг протобозайник, Sinoconodon, е съществувал преди 208 милиона години. Дъвкателните му зъби са постоянни, като при съвременните бозайници. Долната челюст се залавя за черепа посредством типична за бозайниците става - големи дентални кондилуси и ямка на слепоочната кост. Задната част на черепната кутия е разширена, а очните орбити са подобни на тези при бозайниците.  Тази характеристика определя животните като истински бозайници.

Заради климатичните промени, както и тези в растителния състав, конкуренцията за екологични ниши, както и комбинация от всички тези и други фактори, повечето от съществуващите големи цинодонти (представени от сем. Traversodontidae) и дицинодонти (от сем. Kannemeyeriidae) изчезват още преди масовото измиране Триас-Юра, по време на което измират повечето архозаври. Оцелелите синапсиди (еуцинодонти) са дребни, с размери от тези на земеровка до язовецоподобните Repenomamus.

Morganucodon.
 Повечето са растителноядни. Оцелелите еуцинодонти включват три групи. Сем Trithelodontidae се появява в края на триас, представителите му са предимно месоядни. Съществуват до средата на юра. Друго семейство - Tritylodontidae - се появяват в същия период, но са растителноядни. Тези групи изчезват в началото на креда. Третата група, включваща Ezostrodon, Morganucodon и Haldanodon, наричани морганукодонти, дават началото на  Mammaliformes. Живели са около 3 милиона години след Sinoconodon. Проучването на техните останки все още продължава. Забелязват се много бозайникови характеристики в устройството на вторичното небце и черепната кутия. Наблюдава се диференциация на дъвкателните зъби на кътници и предкътници, които се заменят веднъж в онтогенезата.

Probainognathus, дребен цинодонт известен от триаски седименти в Аржентина, притежава много напреднали характеристики на черепа и челюстите, доближаващи се до тези на бозайниците - диференцирани зъби, два окципитални кондилуса и добре развито вторично небце. Двете допълнителни кости свързващи долната челюст с черепа са все още налице, но много редуцирани.

Probainognathus.
През 2002 година в Китай са описани останки на нов вид протобозоайник - Hadrocodium wui, живял преди около 200 милиона години. Устройството на черепа показва, че допълнителните костици на долната челюст вече са били напълно отделени в средното ухо, което е ключова характеристика за преминаване от влечуги към бозайници. Други такива характеристики са - редуциране на костите в долната челюст, додиференциране на зъбите, оформяне на вътрешното ухо, увеличаване обема на черепната кутия. При влечугите, например, долната челюст е съставена от няколко кости, а трите костици хомоложни на слуховите костици при бозайниците са заловени едновременно за долната челюст и черепа. При бозайниците долната челюст е съставена от една кост, а трите слухови костици губят напълно връзка с долната челюст и оформят вътрешното ухо. За разлика от Hadrocodium при морганукодонтите не се наблюдава напълно отделяне на слуховите костици от долната челюст. Тези и други характеристики определят Hadrocodium като най-близкият известен предшественик на днешните бозайници.

Hadrocodium.

понеделник, 25 октомври 2010 г.

Бозайниците през Палеоцен (част осма).

Тениодонти и тилодонти

Ранният Неозой е известен със своите архаични бозайници в повечето случаи с причудливи адаптации. Те често нямат живи преки потомци. Най-ярък пример за това са тениодонтите и тилодонтите, два изчезнали разреда бозайници, които еволюират в приблизително една и съща посока. И двата разреда включват средни до едри по размер животни, чиито предни зъби се развиват в големи бивни, а на крайниците си имат нокти. В началото двата разреда са считани за родствени, но днес е известно, че имат напълно самостоятелна история. 

Разред  Taeniodonta е изцяло северноамерикански. Първите тениодонти се появяват в началото на Палеоцен, вероятно не повече от 500 000 години след края на Креда. Възможно е да са еволюирали от насекомоядни бозайници като Cimolestes и Procerberus, които са обитавали Скалистите планини в края на Креда и началото на Палеоцен. Възможни раннопалеоценски междинни форми са описани от същия регион, но все още предстои да бъдат по-детайлно изследвани.


Onychodectes
 Най-примитивните тениодонти са били неспециализирани животни. Най-добре изучен техен представител е Onychodectes от ранния Палеоцен на Ню Мексико. С размерите на едра домашна котка Onychodectes е бил забележително по-едър от своите насекомоядни предшественици, но устройството на скелета му е сравнимо с това на по-примитивните бозайници като опосумите. Черепът на Onychodectes е бил издължен и заострен, наподобявал е този на насекомоядните и се е различавал доста от скъсените черепи на по-напредналите тениодонти. Кучешките зъби, които по-късно ще се развият в големи бивни, са все още средни по размери. Onychodectes са имали силни крайници, особено предните, които са били снабдени с изключително подвижна китка, което предполага възможности за копаене. Крайниците завършват с по пет пръста с нокти, а опашката е била изключително дълга и силна, вероятно и хватателна в определена степен, което ни кара да предположим, че са се и катерили добре. Зъбната редица показва, че животните са били всеядни.  Острите резци и кучешки зъби, както и режещите предкътници, които са наследили от предшествениците си, вероятно са били приспособени за хранене с насекоми, яйца и малки безгръбначни. Както показва добре развитата смилателна повърхност на техните дъвкателни зъби, голяма част от менюто им е било съставено от растителна храна. Възможно е Onychodectes да са използвали силните си предни крайници и нокти, за да изкопават подземни растителни части. Голямото количество пръст, което са поемали по този начин, може да обясни наблюдаваното силно износване на дъвкателните им зъби.

Неспециализираните тениодонти като Onychodectes са съществували сравнително кратко, до средата на Палеоцен. По това време вече по-добре адаптираните тревопасни и хищници заемат екосистемите, а по-напредналите тениодонти заемат нишите на специализирани копаещи и ровещи животни и така възпрепятстват своите неспециализирани родственици да сторят същото.

Череп на Psittacotherium
Най-прогресивните тениодонти, стилинодонтите, са сред животните еволюиращи изключително бързо след изчезването на динозаврите. Докато техните предшественици от Креда не са надвишавали размерите на плъх, раннопалеоценските стилинодонти, Wortmania, достигат телесно тегло около 20 килограма, вероятно около 500 000 години след К/Т границата. Всички важни адаптации на стилинодонтите се наблюдават при Wortmania. Около 2 млн. години по-късно типичното телесно устройство на стилинодонтите се наблюдава при Psittacotherium, мощни животни, тежащи близо 50 килограма. Wortmania и Psittacotherium са били едни от най-едрите животни за времето си. По-късните стилинодонти увеличават с още много малко размерите си. Родът Ectoganus от късен Палеоцен до ранен Еоцен включва много разнообразни видове - и по-едри, и по-дребни от Psittacotherium. Последният от тениодонтите, ранно до средно еоценският Stilinodon, достига телесно тегло над 80 килограма, приблизително с размерите на прасе. Още няколко групи едри животни също еволюират по това време, включително гигантите уинтатери. 


Черепи на: Onychodectes(вляво), Wortmania(в средата), Ectoganus(вдясно)
Psittacotherium представят добре удивителните приспособления за хранене, които стилинодонтите развиват. Техният скелет е масивен, скъсен и с много здрави челюсти. Както показват местата на свързване на мускулите, челюстите им са били много силни, а езикът голям и добре развит. В зъбната редица ударението пада върху предните зъби, които оформят впечатляващ режещ апарат. Кучешките зъби са силно уголемени, подобно на горните резци, но в по-малка степен. Също както при резците на гризачите, емайлът е концентриран от предната страна на зъбите, докато задната е била заемана от по-мекият дентин, което им осигурява самозаострящи се ръбове. При Ectoganus и Stilinodon кучешките зъби са с постоянен растеж. Дъвкателните зъби на тези напреднали стилинодонти са били редуцирани до обикновени мънички клечици. Те загубват емайла си в ранните етапи от индивидуалното развитие на животните поради износване. При Stilinodon целият комплект зъби са били с постоянен растеж.

Както показва скелетът им, стилинодонтите са били масивни животни. Вратът им е къс и набит. Крайниците са груби и силни, особено предните, съдейки по местата за залавяне на мускулите. Предните и задните крайници имат по пет пръста, първият и петият са до голяма степен редуцирани на предните крайници. Пръсти завършват с големи нокти. Ноктите на предните крайници са извити и леко странично сплеснати. Нещо, което се наблюдава и при по-ранните стилинодонти, Wortmania. В допълнение към изключително здравите предни крайници тези нокти са позволявали на стилинодонтите да бъдат много добри копачи. Ноктите на задните крайници са по-широки, а пръстите оформят дъга. Те също подпомагат копаенето, заедно с дългата, тежка опашка.
Скелет на Psittacotherium.

По отношение на скелета по-развитите тениодонти, като Ectoganus и Stilinodon, могат да се сравнят с африканския тръбозъб Orycteropus - изключителен копач. Подобно на тези съвременни животни стилинодонтите вероятно са копаели дупки под земята, в които да живеят. Силният им дъвкателен апарат показва, че са се хранили с по-трудно преработваема храна от мравките и термитите, с които тръбозъбите се хранят, а именно  растения, които са изкопавали и разкъсвали с нокти и зъби. Със своите силни предни крайници и нокти стилинодонтите са изравяли грудки, корени и други подземни растителни части. Възможно е подобно на днешните прасета и пекарита да са използвали при копаенето и своите мускулести зурли и уголемени кучешки зъби, а при сгоден случай да са похапвали мърша и друга животинска храна.

Стилинодонтите изглежда са били бавноподвижни животни. Докато стилинодонтите през Еоцен са ставали жертва на по-развитите хищни бозайници, по-ранните форми като Psittacotherium не са били сериозно преследвани от примитивните хищници на своето време благодарение на по-големите си размери, с изключение на териториите близо до вода, обитавани от крокодили. Срещите с тези опасни влечуги обаче не са били чести, тъй като тениодонтите са обитавали предимно планински терени. Грудките и корените са с високо съдържание на вода и хранителни вещества и достъпът на тениодонтите до тях може би им е позволявал да обитават и по-сухи местообитания, за разлика от животните зависещи от надземната растителност. Ако тази хипотеза е вярна, това би обяснило защо находките на тениодонти са толкова редки, тъй като повечето фосилни находища от ранен Терциер в С. Америка представят животински съобщества в близост до реки. В предпочитаните от тях планински хабитати тениодонтите вероятно са били много по-добре представени, отколкото показват наличните вкаменелости. По аналогия с тръбозъбите можем да си представим, че тениодонтите са били самотни животни, обитаващи откритите пространства в търсене на храна и връщащи се в своите подземни убежища в края на деня.

Реставрация на Еctoganus заедно с две тревопасни от р. Pantolambda
Членовете на втория разред големи растителноядни бозайници (с нокти) от ранен Терциер, Tillodontia, в много отношения са подобни на тениодонтите. Също като при последните и при тилодонтите се развиват двойка уголемени длетовидни предни зъби. Това се е смятало за доказателство за близко родствена връзка между двата разреда. Но гризачоподбните зъби са представени от различни зъбни позиции при двете групи (кучешките при тениодонтите, вторите резци при тилодонтите), което означава, че е по-вероятно да са еволюирали независимо.

Определянето на предшествениците на тилодонтите дълго време е възпрепятствано от факта, че единствените значителни техни останки са от С. Америка. Типичните тилодонти се появяват внезапно на този континент с родът Esthonyx от късен Палеоцен до среден Еоцен, въпреки че по-ранните видове се отделят от някои специалисти в отделен род, Azygonyx. Родът Esthonyx хвърля светлина върху произхода на длетовидните гризачоподобни зъби на тилодонтите, тъй като при представителите му зъбният емайл е концентриран върху предната повърхност на зъбите. При по-късните тилодонти, като Trogosus и Tillodon, се развиват и вторите резци, които са и с неограничен растеж, докато останалите зъби в предната част на челюстта са редуцирани или липсват. Заедно с издължаването на муцуната това води до образуване на диастема между уголемените бивни и дъвкателните зъби - подобно на гризачите, но доста по-различно от това при късомуцунестите тениодонти. Подобно на последните тилодонтите са притежавали силни дъвкателни мускули, които се наблюдават при Esthonyx, чиито зъби често са силно износени. Това показва, че животните обикновено са приемали значително количество пръст и пясък с храната си, която вероятно е била съставена от корени и грудки.

Зъбна редица на Esthonyx.
Първите северноамерикански тилодонти са били средни по размер животни, с телесно тегло от 10 до 30 килограма при различните видове  Esthonyx. По-късните членове на разреда, като ранно до средноеоценските Trogosus, са много по-едри, с тегло около 150 кг. Тези тилодонти са били силни, набити животни, сравними с днешните мечки по външен вид. Ноктите на предните крайници са големи и извити, а мускулатурата им изключително мощна, което свидетелства за способностите им за копаене, подобно на тениодонтите. Познанията ни за родът Esthonyx са все още силно ограничени, освен фактът, че е бил доста разпространен през късен Палеоцен до ранен Еоцен в западните части на континента. Данните от скелети показват ниска специализация в придвижването. Както при тилодонтите крайниците на Esthonyx са притежавали дълги, странично сплескани, извити нокти, които вероятно са подпомагали и катеренето. Много малкият мозък пък показва, че тези архаични животни не са били особено интелигентни.

Освен Esthonyx единствените предеоценски животни в Северна Америка, които могат да бъдат определени като тилодонти са известните Deltatherium от среден Палеоцен на Ню Мексико. Въпреки че дъвкателните зъби на Deltatherium донякъде са сходни с тези на тилодонтите, техните предни зъби са се различавали доста - с малки резци и дълги, саблевидни кучешки зъби, подобно на саблезъбите котки. Ако действително бъде определен като родствен на тилодонтите, Deltatherium вероятно ще представлява ранно разклонение, което еволюира в различно (повече месоядно) направление, а не е техен директен предшественик.

Череп на Deltatherium fundaminis.
Внезапната поява на Esthonyx през късен Палеоцен в С. Америка може би е резултат от имиграция, подобно на нахлуването на тилодонтите в Европа в началото на Еоцен (вероятно именно от С. Америка, която е била свързана с Европа по това време чрез Гренландия). Нови открития през последните десетилетия на примитивни тилодонти в палеоценски пластове на Китай дават възможност да се предположи, че вероятно разредът възниква в Азия. Сред китайските тилодонти Meiostilodon е най-близък до първите северноамерикански видове от род Esthonyx. Китайските видове са по-дребни по размер, но притежават характерните длетовидни предни зъби. Meiostilodon е открит в раннопалеоценски седименти, което го прави много по-стар от Esthonyx. Вероятно е близкородствен на предшествениците на Esthonyx, които мигрират в Новия Свят през Берингия, когато климатичните условия стават сравнително по-меки в края на Палеоцен. Още един възможен тилодонт от Китай, Interogale, е известен от къснопалеоценки пластове, но все пак е най-дребният представител на разреда - около половината от размерите на най-дребните Esthonyx. И накрая, изключително примитивен, тилодонтоподобен бозайник, наречен Lofochaius, е известен от ранен Палеоцен на Китай. Lofochaius може да се окаже в основата на родословното дърво на тилодонтите, стига да се докаже родствената му връзка с тях. Тези, както и други интересни видове от Китай, са все още слабо проучени и са необходими още фосилни находки от този регион, за да добием по-пълна представа за ранната еволюция на Tillodontia.

Китайските находки дадоха начало на нови дебати относно родствената връзка между тилодонтите и другите бозайници. Базирайки се на нови находки, тилодонтите днес се определят като близкородствени на друг изчезнал разред тревопасни животни, които се появяват в Азия - пантодонтите. Някои защитници на тази идея стигат дори по-далече, като включват тилодонтите в разред Pantodonta. Противно на по-ранните схващания, днес тилодонтите и пантодонтите не се определят като копитни животни, Ungulata. Вместо това е по-вероятно те да са преки потомци на примитивни, подобни на насекомоядните бозайници, също както и тениодонтите.

Тениодонтите и тилодонтите са част от първата вълна архаични бозайници, които доминират палеоценската фауна, но не издържат на конкуренцията на по-съвременните бозайници през Еоцен. По-развитите членове на Taeniodonta и Tillodontia са били до голяма степен сходни по отношение на екология, затова е възможно да са били в пряка конкуренция помежду си в С. Америка, където са представени и двата разреда. Това може би допринася за изчезването на тилодонтите от този континент в средата на Еоцен, докато през късен Еоцен в Азия родът все още е съществувал. Последните тениодонти от род Stylinodon оцеляват до среден Еоцен в С. Америка, но в този период те срещат непреодолимата конкуренция на чифтокопитните Artiodactyla, които са имали сходни външен вид и екология, но доста по-голям мозък. Свръхспециализирани, но не много адаптивни, последните тениодонти не успяват да издържат тази конкуренция.
 

вторник, 19 октомври 2010 г.

Чарлс Дарвин - живот в снимки.

Ани Дарвин



Чарлс Дарвин е всеотдаен баща. Тревожи се твърде за здравословното състояние на децата си, опасявайки се от евентуален ефект на инбридинг, тъй като със съпругата му Ема са първи братовчеди.






Дарвин с първородния си син Уилям, 1842г.


Семейството има десет деца. Три от тях умират, а други три - Уилям, Хенриета и Леонард - остават бездетни, сякаш, за да оправдаят страховете на баща си. Елизабет остава "стара мома", а Джордж, Франсис и Хорацио имат съответно четири, две и три деца. Тримата имат и забележителна професионална кариера.








Смъртта на десет годишната Ани оказва съкрушителен ефект върху живота на Дарвин и неговите религиозни възгледи. Той спира да ходи на църква.









Алеята за разходки край Даун Хаус. Тук Дарвин прекарва часове в опит да събере мислите си.









Колекция от миди. Дарвин допринася много с осемгодишните си изследвания за изучаването на тази група. Приключва работа по тях през 1854 година и започва трудът си за видовете.








Известно време работата му по темата за естественият отбор остава на заден план, повече като хоби. Зает е да публикува резултатите от научната си експедиция с "Бийгъл". Но много последователно и упорито през това време събира данни в подкрепа на теорията си, предимно от областта на скотовъдството, както и дългосрочни опити с растения, които му показват, че видовете не са статични.


Най-известната творба на Дарвин - "Произход на видовете", публикувана през 1859 година, с която убеждава през следващите 20 години тогавашната научна общност, че еволюцията е факт. Геният на Дарвин не е само в това, че успява да промени радикално тогавашните схващания за устройството и произходът на живота, но че го е направил без да има ни най-малки познания по генетика (тогава още не е съществувала като наука).








Томас Хенри Хъксли - дългогодишен приятел на Дарвин и ревностен защитник на теорията му за еволюцията, заради която приживе си спечелва прозвището "булдогът на Дарвин".




Алфред Ръсел Уолъс - през 1858г. публикува собствена теория за естествения отбор, независимо от Дарвин. С тези си действия подтиква Дарвин също да публикува своята.






С напредване на възрастта се увеличава славата на Дарвин, както и годините му прекарани в боледуване. Тъй като е считан за международна знаменитост, много колекционери му пишат с молба за автограф. Този е от колекцията на Джордж Бекалони.





Известна карикатура на Линли Самбърн за последната книга на Дарвин - "Образуването на растителния хумус чрез действието на земните червеи".









Камъкът използван от Дарвин, за да измерва потъването в резултат от дейността на червеите.







Даун Хаус малко след смъртта на Дарвин, през април 1882г.





Погребението.
Години след смъртта му, през 1915г., в пресата се появява трогателната история за лейди Хоуп, която не присъства в нито един документиран момент от живота на Дарвин, но на която той на смъртния си одър споделил отричането си от еволюционната теория и връщането си към християнската вяра. Всичко това е опровергано, разбира се, от децата и близките на Дарвин.


Чарлс дарвин, 1880г.

Първата чернова на теория за еволюцията.

понеделник, 18 октомври 2010 г.

Чарлз Дарвин - живот в снимки.


Дарвин е роден в тази къща, близо до Шрюсбъри, графство Шропшър, на 12 февруари 1809г. Той е петото от общо шест деца на д-р Робърт и Сюзън Дарвин.









Англиканската църква, в която е кръстен като малък.












Воден е в тази църква на служби от майка си, която е унитарна християнка.









Дарвин на седем години.



През 1817 г. Чарлз Дарвин тръгва на училище и още осемгодишен проявява силен интерес към естествознанието, събира яйца на птици и раковини на морски животни.










Деветгодишният Дарвин със сестра си Катрин.



 Същата година през юли умира майка му. През септември започва да ходи заедно с брат си Еразмус в англиканския интернат в Шрюсбъри.








Интернатът в Шрюсбъри.


Дарвин  прекарва седем години там - от 1818 до 1825 година.








През 1825 година записва медицина в университета в Единбург, Шотландия. Научава се да препарира животни при Джон Едмонстън, бивш роб, придружавал естествоизпитателя Чарлз Уотъртън.






Крист Колидж в Кеймбридж, където противно на популярните схващания, Дарвин не учи богословие, а изкуство.











Стаята на Дарвин в Крист Колидж.
По това време братовчед му Фокс го запалва по широко разпространената по това време страст да се колекционират бръмбари.


















Някои от колекциите на Дарвин с насекоми се съхраняват в музея в Кеймбридж.



В периода 1831-1836г. Дарвин е на околосветско пътешествие с кораба "Бийгъл" в качеството си на естествоизпитател, а не както често се предполага като придружител на капитана.








Карта на южната част на Ю. Америка, на която са отбелязани осемте основни експедиции на Дарвин на сушата.












"Бийгъл", нарисуван по време на пътешествието от Джон Клемънтс Уикъм, приятел на Дарвин.








Схема на кораба, макар и не съвсем точна. Рисувана е по време на пътуването от П. Г. Кинг.










Геологът Чарлс Лиел, оказал огромно влияние върху възгледите и научната кариера на Дарвин, а след връщането му от "Бийгъл" и много близък негов приятел.











След завръщането си от пътешествието с "Бийгъл" Дарвин живее за кратко (1836-1837) в тази къща на улица Фицуилям, Кеймбридж.










Джон Стивънс Хенслоу, професор по ботаника в Кеймбридж. Той отхвърля предложението на Дарвин да пътува с него на "Бийгъл", вместо това се грижи по време на отсъствието му за неговите колекции.










След завръщането си Дарвин се установява в Лондон и започва да пише научни публикации. Това е заглавната страница на първото издание на "Вестник на изследователя", 1839г.











В Лондон след 1837 година Дарвин започва да систематизира предположенията си относно това какъв е произходът на видовете. Това е лист от неговото тефтерче, показващ първото родословно дърво.











Чарлс Дарвин през 1840 година. Продължавайки изследванията си в Лондон, Дарвин прочита "Есе за принципите на населението" на Томас Малтус. Влиянието на този труд върху по-нататъшната му работа е огромно.











Дарвин избира да се ожени за братовчедка си Ема Уеджууд. Оженват се на 29 януари 1839 година в градчето Маер.










През 1842 година Дарвин се мести заедно със съпругата си в Даун Хаус, Кент. Остава там до края на живота си. Днес къщата е превърната в музей.




Селцето Дауни.

Църквата в Дауни.









To be continued...