неделя, 16 юли 2017 г.

Емили Дикинсън и морето

Малко хора осъзнават колко екстремно преживяване е да се чете Емили Дикинсън на брега на бурното море. Екстремно не толкова физически, колкото душевно. Вятърът се бори с листите на книгата, докато ти се бориш с пристъпите на безутешното желание да се бориш с вълните. Пръски от тях се посипват по страниците и бележат в скрита закодираност думите на The Heart asks Pleasure first...

The Heart asks Pleasure first,
And then, Excuse from Pain;
And then, those little Anodynes
That deaden suffering...

And then... чайка, пристъпваща като балеринка в за кратко освобождаваната от вълните пясъчна ивица, те разсейва с нежния си крясък. Спираш да четеш и въпреки вятъра ти става топло. Черноглавите чайки са толкова романтични птици. В ума ти естествено, като продължение на видяното, нахлуват стиховете:

 Hope is the thing with feathers...


 А после слънцето пробива през облаците, блесва в очите ти и се отразява в капчиците по бузите. Прокарваш ръка по тях и отново четеш:

And then, to go to sleep;
And then, if it should be
The will of its Inquisitor,
The liberty to die...

На брега си само ти и малкото твое бъдеще.





Бъдеще, в което инвестираш - стихове, надежди, обич, пак стихове... Страхуваш се, че ако стане като теб, ще изживее същото това безумие. Но повече те е страх, че няма да го изживее. Защото ако можеш сега, точно сега, в този настоящ момент, да направиш рестарт на живота си, не би променила нито миг от него. Нито себе си.





Аз и моето малко бъдеще четохме поезия на брега на бурното море днес. Звучи като дефиниция за щастие.

вторник, 17 май 2016 г.

Палеоприключения

"I abide in a goodly Museum,
Frequented by sages profound:
'Tis a kind of strange mausoleum,
Where the beasts that have vanished abound.
There's a bird of the ages Triassic,
With his antediluvian beak,
And many a reptile Jurassic,
And many a monster antique."
May Kendall, 'Ballad of the Ichthyosaurus', Dreams to sell (1887), 14. 
Говорено е много и какво ли не за екологията. Надявам се на всички е ясно вече, че това е наука, която изучава околната среда и нейните компоненти, и няма нищо общо с опакованите в тарелки голи момичета (кофти). Но при цялата главозамайваща комплексност и вълнуващо разнообразие на дейностите, съпътстващи проучванията в тази сравнително млада област на познанието, представете си предизвикателството да реконструираш, проучиш и разбереш процесите, взаимоотношенията и зависимостите между живите същества, обитавали планетата преди десетки, стотици милиони години, когато дори съставът на атмосферата е бил коренно различен. Все същите стремежи - храна, дом, поколение - но постигани (или пък не) при условия, за които днес можем да съдим единствено по малкото останали свидетелства за тях в скалите. С това се занимават странните птици - палеоеколозите.

Та да сме наясно - предмет на палеоекологията не са евентуални палеопротести срещу замърсяващите атмосферата отровни летливи газове на Цехщайново море, нито пък отчаяни палеодействия по съхраняването на мезозойските корали по нашите географски ширини, страдащи от необратимите промени в климата. Палеоекологията използва данни от фосилни и субфосилни останки на организми, за да реконструира екосистемите на миналото. Тя включва изучаването на изкопаемите организми и свързаните с тях останки (например черупки, зъби, цветен прашец, както и семена), които могат да бъдат използвани, за да се интерпретира техния жизнен цикъл, взаимодействия с други организми и природна среда, съобществата и условията, при които фосилните организми са били съхранени в пластовете. Тези интерпретации подпомагат реконструкцията на древните околни среди (т.е. paleoenvironment).

Дисциплината палеоекология е разработена от американския геолог Кърк Брайън (1888-1950). Брайън фокусира изследванията си основно върху климатичните промени през изминалите геологични епохи, като използва информация от фосилни почви и цветен прашец. 

Въпреки богатата информация, която имаме днес относно еволюцията на живота на нашата планета, познанията ни за поведението и взаимоотношенията между организмите от отминали геологични епохи са оскъдни. Палеоекологията без съмнение е една от най-вълнуващите дисциплини в палеонтологията. Реконструирането на древни екосистеми и техните обитатели може да бъде колкото сложно, толкова и интересно и забавно. Но можем ли наистина да разберем как отдавна изчезнали животни, като динозаврите или граптолитите, например, са живели? Как причудливите (от съвременна гледна точка) животни от Шистите Бърджис са живели заедно и как тези екосистеми са се адаптирали към промените в околната среда?

За съжаление е невъзможно да се върнем назад в миналото и просто да наблюдаваме и проучим древните съобщества, подобно на децата от онова филмче от детството, на които така да завиждах - "Векът на динозаврите" (Age of the Great Dinosaurs). Затова, за разлика от тях, на нас ни се налага да разчитаме на многобройните непреки доказателства, за да възстановим миналото, както и на някои предположения.






Палеоекологичните изследвания напомнят до голяма степен детективската работа. Проучването на съвременните екосистеми е относително лесно. За един еколог е от голямо значение как животните и растенията се адаптират към местообитанията си, как взаимодействат помежду си и с околната среда, както и естеството на кръговрата на вечествата и енергията в едно съобщество. Чрез прилагането на различни утвърдени методи специалистите могат да направят точна оценка на числеността и биомасата на дадена група организми, биоразнообразието на екосистемата и нейната трофична структура. Но изкопаемите животни и растения обикновено не са съхранени в обичайната си среда. Меките тъкани и организмите без скелети обикновено са отстранени от процеси на гниене, мършояди и хищници, а твърдите части могат да бъдат транспортирани на значителни разстояния или ерозирали. В крайбрежните съобщества, например, безскелетните организми, като червеи, бързо ще изчезнат заедно с меките тъкани на скелетните и черупчести животни; отделните елементи от скелетите на гръбначни животни, като костните риби, ще се разпаднат на части, а черупките от по две или повече части - ще се разделят. Сравнително бързо ще остане само един пласт от кости и черупки, заедно с някои следи и улеи в утаечните скали. Нещо повече, някои местообитания имат по-голям шанс да бъдат съхранени в пластовете от други - морските се запазват по-често от сухоземните, което също усложнява процеса на цялостното им изучаване.

Съществуват две основни подобласти на палеоекологията. Палеоаутекологията, екология на индивидите (гр. аутос – сам), изучава екологичните характеристики на един вид, условията за съществуването му, реакциите на организмите на въздействието на фактори на средата – морфологични и физиологични промени, биохимични реакции, интензивност на обмяната между организма и средата, влияние на радиацията, на замърсеността на средата. Това е най-старият раздел на екологията. Палеосинекологията (от син – заедно) е екология на съобществата (биоценология) и разглежда цели съобщества и екосистеми. Занимава се с ценозите, пътя на формиране, развитие, структура, динамика, както и взаимоотношението биоценоза/среда, енергетика на биоценозата, продуктивност. Например, аутекологията разглежда в детайли функциите и жизнените характеристики на един коралов вид, докато синекологията изследва структурата и растежа на цял коралов риф, включително взаимоотношенията между отделните видове в състава му и околната среда.

Палеоеколозите често разделят фауната на две основни групи - проксимални и дистални съобщества. Проксималните съобщества през по-голяма част от своето съществуване са се намирали на мястото, където са били отложени и фосилизирани, а след това и открити. Дисталните съобщества са прекарали по-голяма част от съществуването си на места, различни от това, на което са фосилизирани и открити.

Хубав и нагледен пример в това отношение са съобществата Франкстоун, датирани от късен Кампан (~70 млн. години). Проксималните съобщества в състава им са обитавали плитки, крайбрежни води. Тези съобщества включват видове раци, омари, химероиди (да не се бърка!), акули, скатове, костни риби, морски костенурки и мозазаври. В резултат на голямото количество хранителни вещества във водите на съобществата Франкстоун се наблюдава изключително фаунистично разнообразие и наличие на многобройни хищници. Голямата численост и видовото разнообразие на фауната, хранеща се с мекотели, като химероиди, рогови акули, скатове (Brachyrhizodus species), пикнодонти, костната риба паралбула (Paralbula casei) и мозазаври (Globidens), предполагат, че тази фауна е обитавала обширни мидени банки, с богато разнообразие от черупчести мекотели. Разнообразието от акули и скатове показва, че водата е била с нормална океанска соленост. В съобществата Франкстоун има следи от най-малко три дистални съобщества - дълбоководни, сухоземни и крайречни. За наличието на дълбоководни съобщества може да се съди по присъствието на останки от амонити, мозазаври и морски костенурки в отложенията. За сухоземните съобщества може да се съди по наличието на останки от дървесина и динозавърски кости. За тяхното наличие има две възможности - те може да са били депозирани в морето от вливаща се река или да са били измити от морската вода от скали, в които вече са били отложени от някога протичала там река. За наличието на речни съобщества може да се съди по останките от сладководни риби, сладководни акули (Lissodus), мекочерупчести костенурки и крокодили. Цялата тази съвкупност от хиляди животински останки, предположения и възможности за тяхното отлагане и пътя, по който може би са преминали, за да застинат във времето в именно тези скали... Това е магията на неизвестното в науката! Двигателят, горивото. Нещо, на което си струва да бъде посветен цял живот.
Фосилна колекция от съобществата Франкстоун
Интересно разклонение на палеоекологията е т. нар. еволюционна палеоекология. Под еволюционна палеоекология се имат предвид проучванията, които се фокусират върху екологичния контекст на еволюционните промени в дългосрочен план (т.е. макроеволюционни), които се наблюдават във фосилните записи. Valentine (1973:2) дефинира еволюционната палеоекология като "изучаване на еволюцията на биологичната организация"; Kitchell (1985:91) уточнява, че това включва "макроеволюционните последствия от екологичните стратегии". Тези дефиниции разграничават еволюционната палеоекология от това, което Kitchell нарича просто палеоекология, която по дефиниция е "изучаване на древни екологични съобщества, с което се допълват теориите в геологичните науки, по-конкретно анализ на съобществата и реконструкция на древните екосистеми". 

Така дефинирана, еволюционната палеоекология съществува всъщност от доста време. Още с публикуването на "Произход на видовете" (1859) специалистите са се опитвали да обяснят как околната среда влияе на еволюционната история, най-често използвайки фосилните записи като основен източник на данни (напр. Allmon 1994).



Изумително е как шепа костици може да разкаже цяла история, достойна за бестселър. В своя публикация от 1996 г. палеонтологът Робърт Пърди използва данни от вкаменелости, за да проучи палеоекологията на мегалодона, бялата акула и свързаните с тях видове в западната част на Северния Атлантик. Пърди разделя тези изкопаеми акули в две групи на базата на формата на зъбите им: група с гигантски зъби (характеризира се с относително дебели, силни зъби) и група с малки зъби (характеризира се с по-тънки, по-леко конструирани зъби). Въпреки че мнението на специалистите се различава по отношение на родословието на отделните видове, които Пърди включва във всяка една от тези групи, всички се обединяват около схващането, че мегалодонът е най-съвременният представител на групата с гигантски зъби, а бялата акула е най-съвременният от групата с малки зъби. Проучването на тези две групи акули позволява на Пърди да направи подробни изводи за съответните им предпочитания за плячка и хранителен ареал. И тъй като зъбите на двете групи акули променят формата си с растежа, проучването на Пърди ни дава интригуваща информация относно това къде всеки един от тези видове е израснал, с какво се е хранел, и как техните ареали са се променяли с течение на времето.

Проучването на Пърди свързва по интересен начин историята и екологията на двете групи акули и морските бозайници. На негова база може да се заключи, че още от техния произход в началото на еоцена, преди около 50 милиона години, морските бозайници са представлявали основна плячка на някои от включените в изследването акули. Изглежда, че почти веднага след като са се "върнали" в морето, бозайниците са станали основна мишена за тези акули. По-големите зъби предполагат по-голяма плячка, естествено. И съответно са намирани фосилни гигантски зъби на мегалодони, забити в останки на археоцети, в депозити, датиращи от средата на еоцен (преди около 45 милиона години), което предполага, че тези акули са се хранели с древните китове почти от самия им произход. В края на олигоценската епоха, преди около 30 милиона години, се появяват първите беззъби китове (подразред Mysticeti). Въпреки че техните филтърни плочи рядко се запазват в пластовете, беззъбите китове могат да бъдат лесно идентифицирани по симетричния беззъб череп. Сред най-ранните мистицети е и група, известна като цетотериди, които са с дължина на тялото от 3 до 10 метра и са наподобявали съвременния сив кит (Eschrichtius robustus). Около 15 милиона години по-късно големите представители на мегалодоните изглежда са развили склонност към хранене предимно с беззъби китове. Опашни кости на беззъби китове и прешлени от миоцен-плиоценски депозити (около 5 милиона години) в континенталната част на САЩ често носят дълбоки рани с ясен размер и триъгълна форма от ситно назъбени зъби. Триъгълните, ситно назъбени дентални отпечатъци насочват към възрастните мегалодони като най-вероятни извършители.

В късния олигоцен, почти по същото време, когато баленовите китове са се появили, се появява нов вид морски бозайник. Преди около 26 милиона години в моретата се появява група, родствена на мечките, известна като перконоги (представени днес от тюлени, морски лъвове и моржове). Пърди не намира никакви доказателства за това дали тези ранни морски перконоги са били плячка за гигантско-зъбите или дребно-зъбите акули. Въпреки това, малко след като се появяват сравнително бавно плуващите тюлени (семейство Phocidae), преди около 15 милиона години, те започват да присъстват в менюто на дребно-зъбите предшественици на бялата акула. В миоцен-плиоценски депозити (около 5 милиона години) на мястото на днешен Лий Крийк в Северна Каролина Пърди е намерил два екземпляра от тюлен монах (подсемейство Monachinae) с рани, нанесени от дребно-зъбен предшественик на бяла акула, известна като ксифодон, включително фосилни останки от тюлен монах със забит връх на зъб от ксифодон в тях.



Палеоекологичните изследвания на Пърди разкриват различия в географското разпространение и ареалите на подрастващите индивиди на гигантско-зъбите и дребно-зъби акули. Фосилните останки показват, че гигантско-зъбите обитават водите около Антарктика в късния еоцен (преди около 35 милиона години), когато океана като цяло е по-топъл, отколкото днес, и тези полярни морета са били умерени, а не студени, макар в световен мащаб тенденцията на трайно захлаждане да е вече започнала.

Въпреки, че отдавна е известно, че физическите условия на планетата имат значение за еволюцията, науката изпитва затруднения да обясни как точно. Един основен проблем е, че обикновено липсват пълни данни за естеството на неживата околна среда в геологичното минало, които да позволят сравняването на екологичните и еволюционни промени. Въпреки това, с напредъка в много по-прецизната геохронология и изотопна биохимия все повече специалисти правят много точни сравнения между промените в древните физически условия на околната среда и еволюционните събития от прекамбрия до холоцена, от протистите до хоминидите. Тази дисциплина е известна като геобиология. С напредъка в разбирането на историята на физическите условия на земята ще можем да научим в детайли как животът е реагирал на промените в тези условия, което е и предметът на палеоекологията.

Известното фосилно находище FLK, където Мери и Луис Лийки откриват кости на Zinjanthropus boisei
Палеоекологията има пряко отношение и към нашия вид. Реконструирането на условията, които в миналото са довели до появата или изчезването на видове примати, е важно условие за разбирането на мястото ни в еволюцията. В тази връзка е много важно да бъде разбран екологичният контекст преди и след даден процес на адаптация или изчезване и взаимодействието на древните хоминиди със заобикалящата ги среда, включително и с другите видове, с които са си съжителствали. Важна стъпка в тази посока е натрупването на колкото се може повече информация относно климата, геоморфологията, структурата на хабитатите и животинските съобщества. Тези фактори си влияят взаимно така, че климатът, почвените характеристики и геоморфологията определят типа на растителната покривка, който от своя страна играе фундаментална роля в определянето на това какви други форми на живот ще се развиват в тази екосистема. Изучаването на днешните африкански екосистеми е важно условие за реконструирането на структурата на древните хабитати, в които са живели плиоценските хоминиди. Проучването на древната бозайникова фауна също е необходимо при интерпретирането на плиоценските екосистеми. Фаунистичният анализ може да бъде комбиниран с други изследвания, като палинологични, палеоботанични, изотопни анализи на почвата или зъби, за да се обогатят данните за палеоекологията на предците ни. Първо, фаунистичният състав може да се използва като индикатор за структурата на хабитата. Второ, проучването на фауната в периода, който ни интересува, позволява да се направи сравнителен анализ на древните плио-плейстоценски и съвременните съобщества. Трето, фаунистичните проучвания могат да доведат до по-добро разбиране на взаимоотношенията на хоминидите с конкретни звена на съобществото. Например, изследването на представителите на хищниците може да породи хипотези относно това как хоминидите са избягвали хищници или са се конкурирали с хищниците за достъп до плячката. Не на последно място фаунистичните изследвания могат да отговорят на въпроси относно моделите и процесите в еволюцията на хоминидите и други бозайникови таксони.

Голяма част от палеоекологичните изследвания са фокусирани върху последните два милиона години (кватернера), тъй като по-старите екологични среди са по-непълно представени във фосилните записи. Много от изследванията са съсредоточени върху епохата холоцен (последните 11500 години) или последния ледников период от плейстоцена (преди 50 000 до 11 500 години). Такива изследвания са полезни за разбирането на динамиката на промените в екосистемите и за реконструиране на прединдустриалните екосистеми, на базата на което може да се правят заключения за съвременните промени с антропогенен характер. Всичко това отрежда на палеоекологичните изследвания важно място и в природозащитата, като основа за опазването на околната среда днес.

Материалът е публикуван в Наука OffNews

петък, 6 май 2016 г.

Топ 5 книги, които помагат при пропадане в черна дупка

Неслучайно го наричам пропадане в черна дупка. Когато се случи, ви се струва, че няма сила (нито дори физичен закон), която да ви измъкне от там, а на всички щастливи хора около вас ви се ще да изтръгнете гръкляните, да им изчегъртате усмихнатите очи и да им натикате всичкото това в разчекнатите от хилене уста... Или пък само на мен ми се ще да го правя, не знам. Правилното в такива ситуации е да се държите като барон Мюнхаузен в блатото - хващате се за косата и дърпате, колкото сила ви е останала. Няма кой друг да дърпа вместо вас, това не ви е "Дядо вади ряпа", а и вие не сте ряпа.... освен ако не сте. Ако този елементарен селфхелп метод не сработи, а той по-често не сработва, сори, има все пак няколко патерици, които, ако не друго, поне ще ви отвлекат вниманието от затъването и ще държат жизненоважните ви органи далече от хоризонта на събитията, за да ви дадат време да си поемете дъх отново. Книгите! Заровете се в книги - лигаво-слъзливи, суховато-академични, вдетеняващо-приключенски, романтично-рицарски... Ето моите топ 5 от класацията "Книги, които притежават силата да разрушават черни дупки":

1. "Космос", Карл Сейгън
Сейгън никога не ме е подвеждал. Дали търся топла утеха, хладна логика или романтична разсейка, той винаги е насреща. Не е нужно да е точно "Космос", може да подкарате коя да е от всичките му. Но именно "Космос" е писана така, сякаш самият автор знае какво преживявате в настоящия момент. Сякаш всяко изречение, всяка дума са написани с една едничка умисъл - да насочат процесите в мозъка ви в посока "животът е прекрасен, космосът - пълен с милиарди и милиарди удивителни неща, чакащи да бъдат открити, вселената - безразлична, а вие - един от късметлиите, ставащи свидетели на всичко това". Четейки, човек остава с впечатлението, че няма нещо, което да вкара брилянтния Карл в черна дупка. Той сякаш пренаписва законите на Айнщайн, хвърля пясък в лицето на Хокинг и се присмива на Грийн, обикаляйки като билярдна топка, противяща се да влезе в джоба. 

2. "Моето семейство и други животни", Джералд Даръл
Ако Даръл не ви накара да се смеете, докато ви свърши въздуха, заболи ви корема, напишкате гащи и привлечете вниманието на кварталния, четейки самотно на някоя пейка в парка, значи най-вероятно все още не можете да четете. За друго обяснение не се сещам. Всяка една от книгите му може да ме просълзи от смях, дори ако съм в операционната и ми правят апендектомия без упойка. Ще ви залеят вълни от ендорфин, допамин, серотонин, анандамид... в такива количества, че човек се пита как така не се преподава в медицинските университети! Ето нещо, върху което министърът бива да помисли.

3. "Прокълнатите крале", Морис Дрюон
Тази брилянтна поредица на Дрюон е толкова наситена с интриги, предателства и обрати, че няма да ви остане време да мислите за тези, които са ви вкарали в дупката. Просто това, което самите вие изживявате в този момент така ще бледнее в сравнение с коварните способности и понесените разтърсващи моменти на описаните от автора исторически личности, че чак ще се засрамите от това, че сте си позволили да придавате на своите чувства и изживявания някакво съдбоносно значение. Има нещо така помиряващо в мисълта, че безброй други преди вас са преживели неща, които са несъвместими с живота, а сега са просто прах в прахта. Или както Мороа казва: "Ако животът е просто странно видение, без минало и без бъдеще, заради кого и какво да жертваме възможността да бъдем щастливи". Заради никого и нищо! Четейки, ще осъзнаете, че вашето нещастие е просто миг в пространствено-времевия континуум, просто слайс от цялото, който е досущ като всички останали и на никого не му пука. Не бива да пука и на вас. 

4. "Как работи умът", Стивън Пинкър
Ако изброените дотук книги не помогнат, винаги можете да разчитате на Пинкър. Изказът му е толкова сложен и претрупан, че ще оплете невроните в мозъка ви като английски ластик и ще забравите, че се чувствате зле. Известно време ще гледате в една точка на тавана, безуспешно опитвайки се да си спомните какво е било преди да прочетете тази книга. Но истината е, че не съществува живот преди Пинкър. Прочетете ли го веднъж, навлизате в нова ера, ерата на Пинкър, прекрачвате прага на друго измерение и няма връщане назад. Но пък нали това е и Целта.

5. "Белият хотел", Д. М. Томас
Това е резервният вариант, план Z, хапчето, към което посягате, ако ви забранят евтаназията. След толкова психоанализа ще осъзнаете, че причина за всичко е майка ви, в която сте били влюбени в предишен живот, а Фройд се е завърнал от бъдещето, за да ви го каже. Ще ви се прииска да преправите и допълните еротичните сцени в книгата, което ще ви накара да си се представите отново в онази (лилава) светлина, в която винаги се харесвате, и да се втурнете през глава и през колкото е нужно червееви дупки обратно на Земята.

И ако списъкът не ви донесе полза, направете си свой, мързеливи депресари такива!

събота, 2 януари 2016 г.

Честита ви нова обиколка, от мен да мине!


Нова година, нова обиколка на Земята около слънцето и все същите хора. Всяка година те решават на точно този ден, с нищо не по-специален от другите, да похарчат голяма част от трудно спечелените си пари за свръхпреяждане, препиване и химически реакции с отделяне на светлина, задушливи газове и тук-таме пръсти. Посрещат новата обиколка така, сякаш са имали опасения, че нещо ще я възпрепятства. И сякаш без тези ритуални самовзривявания, алкохолни отравяния и финансови извращения тя просто няма как да се случи. А сте спрели да харчите, пиете и гърмите в края на дадена обиколка, а не се е случила новата. Научно доказано е!  И не говоря за младежите, у които такива изблици са някак разбираеми и дори очаквани, все пак техните тела са под влияние на небалансиран коктейл от хормони, способен и на по-исторически приключения. Говоря за зрели, образовани хора с мнение по всички важни въпроси – от международните отношения, до лечението на тумори. Но това постоянство на хората носи и някакво спокойствие. Явно, колкото и да настояват Ню ейдж последователите, не сме на прага на нова епоха в развитието на вида ни. Стоим си закотвени и не мърдаме, спокойно. Ха честита ви нова обиколка и догодина да не забравите да дадете тласък на следващата, ей! :) 

вторник, 31 март 2015 г.

Поздрав за майките-кърМОЛнички

Днес в МОЛ-а Траян се обръсна.
Феминистки бюлюк го прекъсна:
"Гърдите напред,
да кърмим наред!"
И момчето от ужас се пръсна...

понеделник, 30 март 2015 г.

Лошото лице на природозащитата

Запитвали ли сте се защо обществото е настроено почти винаги срещу мерките за опазване на дадена местност, природна забележителност или вид? Особено у нас. Защо приемат наложените в тази връзка ограничения като ощетяване, като нещо, което вместо да е от полза за обществеността, е насочено срещу нея?

Един от отговорите на този род въпроси можем да намерим в събития като неотдавна изминалото "Часът на Земята", което ни приканва да забравим за електричеството в продължение на поне час на една конкретна дата всяка година, с което пък да покажем съпричастност към дадена природозащитна идея. Тази година бяха реките... Реките са хубаво нещо. Но бяхме призовани да ги почетем като принизим електричеството до нещо лошо, нещо вредно. Като, забележете, тези призиви дойдоха по радиото, телевизията, интернет. Схващате иронията. Цялата тази кампания не е нищо повече от подмолно възползване от незнанието на хората, с цел да бъдат принудени да действат или мислят по определен начин и от това да бъде извлечена полза. И това е само един пример. Членовете на дадено общество в по-голямата си част нехаят за науката. Смятат я за нещо адски сложно, трудно и считат за най-добре да я оставят в ръцете на малцина ненормалници, които да се грижат за произтичащите от нея блага, без да ги занимават излишно с докарващи им единствено главоболие подробности. Това безразличие към науката освен до слабо развито критично мислене води и до други опасни последици - на незапознатите можеш лесно да пробуташ почти всяка идея, стига тя да звучи или наукоподобно, или поне сърцераздирателно, възвишено, а напоследък дори най-общо казано - Ню ейдж. Смесването на науката, необходима за опазването на дивата природа, с подобни идеи, необходими за манипулиране на общественото мнение, води до природозащитата в днешния й вид - блудкава, отнесена, размита.

 Има все пак и нещо положително в цялото това стряскащо безумие. Часът на Земята и подобните му идват да ни покажат в какво всъщност се състои конфликтът на природозащитата с обикновените граждани на обществото, загрижени единствено за своето оцеляване и просперитет. Проблемът е, че същността на природозащитата им се представя като набор от дейности, необходими за опазване на дивата природа и насочени срещу хората. Като нещо, което се прави за природата и единствено в името на природата. Това създава у обществото погрешна представа за природозащитниците като външни, като чужди, като членове на друга общност, като обитатели на друга планета дори или като представители на различен биологичен вид. Сещате се какъв е биологичният смисъл на това. Първо близките, после далечните, както гласи древна поговорка. Това дава поводи на обществото да се обединява срещу външните нашественици в техния безценен, подреден свят. Дава му основания да ги обяви за врагове. Което пък от своя страна отваря вратичка за всички, които биха искали да се възползват от ситуацията. Всички, които нямат търпение да се облагодетелстват материално, унищожавайки дадена природна забележителност, получават шанс да привлекат обществото на своя страна. Безумно лесно е - просто се обявяват за защитници на обществото от злия враг, природозащитниците. Това много често е достатъчно, за да маскират истинските си и не така човеколюбиви цели, стоящи зад привидно загриженото им поведение. Но в крайна сметка, когато разчиташ на необразоваността на хората, за да ги манипулираш и водиш в определена посока, трябва да си наясно, че това винаги може да се обърне срещу теб. Че това е оръжие, което лесно може да премине в чужди ръце.

Нека си припомним каква е всъщност истинската роля на природозащитното движение, каква трябва да бъде неговата същност и какви са неговите цели. На първо място целите на природозащитата са съхраняване на здрава околна среда за функционирането на нормално общество. Природозащитата не е самоцел. Тя служи на хората. Природозащитата е тясно свързана с науката и като такава не използва непроверени методи и не разпространява непроверени факти. Науката не стои нито зад обожествяването на природата и възприемането й като личност, нито зад "Часът на Земята", нито зад анти-ГМО движенията. Преплитайки каузи с патриотарски и вегански движения и всякакви антивакс и други модерни напоследък антиразум идеологии, почитащи природата като нещо свещено и отделно от човека и боравещи с понятия като холистично, парапсихология, себепознание, мантра, прераждане и др., природозащитата се обявява срещу хората. Плаши ги. Популярното не винаги е най-правилно, особено що се отнася до идеологиите. Стремежът да се угоди и приглася на набиращите сила Ню ейдж движения не е от полза за природозащитата като цяло. Замислете се, възможно ли е да има клон на науката, който да се води не от научни принципи, а от модерни идеологии. Отговорът е и трябва да бъде само един - не може! Примери много - всички така наречени "алтернативни учения", които няма на какво друго да разчитат, освен на надеждата да привлекат на своя страна заблудените и лековерни хорица чрез пробутване на изфабрикувани, сглобени и добре опаковани лъжи. Нима природозащитата желае да се асоциира с това? Стига се дори дотам да се отъждествява със заклеймяването на технологичния прогрес. Прокрадват се призиви за "назад към природата", природосъобразно хранене, природосъобразно производство... Сами разбирате, че така няма как да се спечели общественото доверие. Това е признак за безсилие, безидейност и слаба подготовка на кадрите. Публичното, демонстративно отдръпване от научните методи, на чиято база са разработени всички принципи на природозащитата, е зрелищно харакири, уронващо престижа на тази млада наука с иначе огромен потенциал.

Разбира се, не е необходимо всички членове на дадено общество да притежават сериозна научна подготовка. Необходимо е просто да бъдат информирани за ползата от здравата околна среда за тях и за бъдещето на децата, които отглеждат и към които са отговорни. Хората трябва да са наясно, че изучаването на биологичните видове и съобщества в околната ни среда е също толкова важно, колкото изучаването на състава на въздуха, който дишаме, или водата, която пием. Събраните по този начин данни трябва да послужат за разработване на стратегии и методи за съхраняването на тази природна среда във възможно най-благоприятен за развитието и функционирането на обществото ни вид. Това трябва да се прави от достатъчно компетентни и разумни специалисти, отдадени на своята работа и наука, така както сме поверили грижата за здравето си на лекарите. Това е необходимо да се прави не защото всеки вид на нашата планета е свещено и неприкосновено нещо, имащо право на живот. Не! Свещени неща не съществуват, а животните се раждат, живеят и умират, също като нас, хората. И планетата не се интересува дали ще затрием един, пет или пет хиляди вида от лицето на земята. Това се е случвало безброй пъти в историята на живота. Но хората трябва да знаят, че ако се наложи да предотвратим подобно нещо днес, ще го направим, защото е необходимо за добруването на нашия вид. Нали помните - първо близките, после далечните?

Не на последно място, понякога се налага опазването на местности и видове с чисто научна цел. Сещате се - онази наука, без която съвременното ни общество не може. Да, учените се нуждаят от своите си забулени в тайни, понякога странни и винаги изглеждащи безумно сложни нещица, за да работят успешно и да постигат все повече успехи в името на обществото, на нас хората. Нещо, което няма как да отрече всеки, който ползва удобствата на цивилизацията и технологиите. Аз, разбира се, все още храня надежди, че бъдещето на природозащитата ще направи остър завой и ще поеме по пътя на разума, в тясно сътрудничество с науката в борбата срещу фалшивото и най-вече в полза на хората. А надежда ми дават всички колеги и приятели, ангажирани професионално и лично с идеите на българската природозащита като неотменна част от биологичните науки. Макар и с ясното съзнание, че пътят за излизане от блатото ще бъде дълъг и труден.

събота, 14 март 2015 г.

Цената на безценното

Човек лесно може да затъне до уши в публикации из интернет, целящи да ни представят малки човешки бебенца по един умилителен и миловиден начин, с което да ни развълнуват и просълзят. Всъщност това не е никак сложна задача. Всеки, който е внимавал в час по биология, знае, че нашите гени, в стремежа си да оцеляват поколение след поколение, ни заставят да полагаме грижи и да обезпечим оцеляването на онези индивиди, в които е най-вероятно да се помещават. Съответно еволюцията се е погрижила да ни инсталира чувства, с които да гарантира това. Егоистично, но факт. Това е причината да сме загрижени най-вече за децата си, предполага се, че те носят поне 50% от нашите гени. След това за племенници, братовчеди и др., с които ни свързва някакво близко роднинство. После следват членовете на една общност, едно племе, град, държава... Следва филтриране по вид, клас и т.н. Това е причината, например, да намираме за сладки малките котенца, но не и злощастните малки мушички. Това е биология! Всички тези „възвишени” чувства и действия са продиктувани от джуркащи се в кръвта ни хормони под строгия контрол на гените.

Бидейки разумно същество, за човека се предполага, че умее да подчинява инстинктите на разума си, да ги контролира и дори игнорира. Да бъде обективен, така да се каже. Да, ама не. Ако такава генетическа обективност беше възможна, интернет пространството нямаше да прелива от сладникави снимки на човешки бебета, тържествени новини за увеличаване на човешката раждаемост или бременни/многодетни човешки майки. Ако това беше възможно, също така нямаше написаното от мен да ви прозвучи скандално, обидно и дори престъпно. Но най-вероятно точно това чувствате, докато четете. 

Искате ли примери за видове, чиито бебета са истински безценни? Ето няколко:

- Амурски леопард  - популацията им се е увеличила до цели 57 индивида в Русия и 12 индивида в прилежащите територии на Китай. Тъжно, а?;

-  Насекомото от остров Лорд Хау Dryococelus australisостанали са 24 индивида, обитаващи една скала на острова.

- Бразилският нирец Mergus octosetaceus250 индивида...
Списъкът е дълъг, безценни бебета колкото щеш. Имате интернет, търсете си ги. Но знайте – човешките бебета не са сред тях.

Време е да бъдете свалени на земята с факта, че видът Homo sapiens не е заплашен от изчезване. Човешките бебета са сладки и безценни единствено за родителите си. Аз, например, обожавам своите. Така и трябва да бъде. Обективно погледнато обаче те са напаст. Ние сме напаст. Също както вие не се просълзявате от умиление при вида на новоизлюпени бебета хлебарки. Всяко новородено човешко бебе, при скоростта, с която нараства популацията ни, означава необходимост от добив на още ресурси от и без друго изчерпаната ни биосфера.

Един от първите термини, който бива набутван в главата на всеки еколог, минаващ курс на обучение по специалността си, е т. нар. overpopulation. Опасно явление със страховити последици, което при липса на естествени хищници, какъвто е случаят с човеците, води до постепенно изтощаване на средата, глад, жажда и свирепа конкуренция за малкото останали ресурси, което пък води до рязко понижаване на числеността – population crash. Това е нормалният ход на събитията. Съжалявам, че ще ви разбия илюзиите, но по този начин действа природата – тази любяща майка на всички ни. Така че, колкото по-малко се прехласваме по себе си като вид, като стара мома пред огледало, толкова по-малка вреда ще нанасяме на природата, респективно и на своите настоящи и бъдещи уж безценни бебета, които иначе толкова много обичаме и с такова умиление споменаваме.


Но успокойте се. Това е възможно единствено в моите мечти, както и на още неколцина здравомислещи индивиди. То реално няма да се случи. Хората няма да спрат да смятат себе си за специални. Няма да престанат да се разграничават от екологичните принципи и закони. Няма да спрат да пръскат тревожни заглавия при най-малкия спад в раждаемостта някъде по света. Няма да променят начина си на мислене, така че снимки на захаросани човешки бебета и новини за поредното (n-милиардно) уникално човешко раждане ще продължат да заливат медийното пространство. Можете да спите спокойно, „безценни”!