Бозайниците през Палеоцен (трета част).

Двуутробни



Двуутробните най-често се асоциират с австралийския континент, където се срещат така популярните кенгуру и коала... По-малко известно е, че редица торбести обитават Южна Америка. Като например опосумите - единствените торбести, които обитават северното полукълбо в днешно време.

Мезозойските торбести са известни предимно от Северна Америка, като е възможно те да са се появили там по време на Креда. Примитивни, подобни на опосуми торбести са най-често срещаната и най-разнообразна група бозайници в Северна Америка в края на Креда. Те включват видове с размерите на котка като Didelphodon – едни от най-големите мезозойски бозайници и най-популярните, благодарение на появата им в „Разходка с динозаври”. Диделфодонът е имал зъби, специално пригодени за раздробяване на твърди черупки и се предполага, че се е хранил с миди, охлюви, костенурки и дори млади анкилозаври.

Разнообразието на торбестите в Северна Америка е силно редуцирано в края на Креда. Само една линия (сем. Peradectidae), представена от Alphadon и Peradectes, оцелява по време на фаунистичния обрат. Така торбестите успяват да се наложат в Северна Америка по-добре в сравнение с динозаврите, но не и в сравнение с влечугите като цяло. Peradectes се срещат през Еоцен, а няколко други подобни на опосуми торбести се появяват в Северна Америка през Палеоцен. Въпреки това торбестите никога не стават отново съществен компонент от северната фауна и накрая изчезват от нея. Опосумите навлизат повторно в Северна Америка от Южна Америка, когато се образува Панамският провлак през Плиоцен.

Реконструкция на Alphadon (късна Креда).

Двуутробните са много по-успешни на южния континент. Те пристигат в Южна Америка сравнително късно през Креда, но до началото на Палеоцена тази група бозайници вече е процъфтяваща там. Двуутробните съставляват повече от 50% от видовете бозайници в палеоценската фауна на Южна Америка, включвайки адаптивни форми като насекомоядни, всеядни, месоядни животни и малки тревопасни. Палеоценски бозайници не са намирани на Антарктида и Австралия все още. Въпреки това тези контитненти са били свързани един с друг, както и с Южна Америка и торбестите през Еоцен вероятно се разпространяват и там.

Много палеоценски торбести са близкородствени на днешните опосуми, наричани „живи фосили”. Опосумите и техните близки родствени групи спадат към разред Didelphimorphia (именуван на съвременния опосум от Вирджиния – Didelphis). Най-пълни фосилни останки от ранни торбести принадлежат на Pucadelphys – примитивен опосум от началото на Палеоцена в Боливия. Открити са двойка почти пълни скелети, за които се предполага, че са мъжки и женски. Те вероятно са били блокирани в дупката си по време на наводнение. Пикаделфисът е бил пъргаво животно, със способности за копаене и скачане, но без адаптация за катерене по дървета. Както и повечето днешни опосуми, той вероятно е бил всеяден и се е хранел с насекоми, плодове и малки гръбначни.

Двойка скелети на Pucadelphys andinus (ранен Палеоцен, Боливия).

Изобилни изкопаеми на опосумоподобни (Didelphimorphia) от среден Палеоцен са намерени в Бразилия. Съществува голямо разнообразие по размери и форми сред членовете на този разред. Minusculodelphis е бил близък по размер до най-дребните известни бозайници. Информацията се базира на фосилна челюст, зъбите по която са по-малки от милиметър. Тези малки животинки вероятно са ловували насекоми. Eobrasilia е бил много по-едър и е имал зъби, подобни на тези на къснокреден диделфодон. Преди е бил считан за родственик на месоядните Sparassodonta, за които ще стане дума по-долу, но днес се счита за независим клон на опосумите, който се е адаптирал към по-месоядна ниша.

Втората група торбести – разредът Paucituberculata, е известна в ЮжнаАмерика от Палеоцен до днес. През Палеоцена групата с най-голямо значение били изчезналите полидолопиди, животни с размери на плъх или заек, които по екологични характеристики наподобявали гризачите. Родът Epidolops от среден Палеоцен е познат от почти цял скелет. Всички останали полидолопиди са представени само от фосилни челюсти или зъби. Също като гризачите полидолопидите са имали широки предни зъби. Още по-отличителна черта е, че техните дъвкателни зъби, особено последните предкътници, са имали големи остриета за срязване на храната. Подобни зъби с остриета са се развили самостоятелно в няколко групи бозайници, например при мезозойските и раннотерциерните мултитуберкулата и при днешните плъхоподобни кенгуру. Тези зъби са полезни при обработка на твърди растителни части, но животно с подобни зъби може да бъде и всеядно. При полидолопидите настъпва упадък през Еоцен и те изчезват през Олигоцен, вероятно поради конкуренция с други групи Paucituberculata и имигрирали гризачи и примати.

Epidolops ameghinoi

Една група торбести, появила се през Палеоцен, заема екологичната роля на месоядните бозайници в Южна Америка. Тези животни са класифицирани в изчезналия разред Sparassodonta, които се развиват до подобните на кучета (или мечки) борхиени и подобните на саблезъби котки тилакосмилиди в края на Неозой. Палеоценските представители на този разред показват развитие от примитивни, опосумоподобни животни (катоPucadelphys)  до свирепи хищници. Mayulestes от началото на Палеоцена в Боливия е бил малък хищник, който е заемал екологични ниши, сходни с тези на невестулките и златките. Адаптации като хватателната опашка показват, че тези гъвкави животни са живеели отчасти и по дърветата. На земята Mayulestes са можели да бягат бързо, но на кратки разстояния, за да хващат своите жертви.

Първите по-големи спарасодонти са известни от средата на Палеоцен в Бразилия. Те включват средните по размер животни от род Patene (което на местния език в Ю.Америка означава „лисица”) и слабопознати, с големина на вълк хищници. Тези торбести хищници развиват същата структура на зъбите за рязане на месо, както и истинските (плацентни) хищници от северното полукълбо. За разлика от истинските хищници обаче, при спарасодонтите не се развиват специални адаптации за бързо движение. Това може да е една от причините за техния упадък и изчезването им след пристигането на истинските хищници в Южна Америка в края на Неозой.