Палеонтология и митология - произход на легендата за грифона.

  

        Древна Гърция е била много богата на вкаменелости от гръбначни животни. Не става въпрос за динозаври, а в по-голямата си част за кости на впечатляващо огромни бозайници от недалечното геоложко минало, предимно от миоцен, плиоцен и плейстоцен, т.е. от преди около 25 милона години до сега. Остров Самос край бреговете на днешна Турция е особено богат на такива находки. Това е била причината вкаменелостите да направят впечатление на древните жители. Нищо изненадващо няма в това, че тези находки на камъни и кости са вплетени в приказки, легенди и митове. Хората изпитват естествена необходимост да разбират миналото, да втъкават наличните данни в убедителни разкази. Устната традиция е много мощна. Нищо чудно, че гръцките митове разказват за герои и гиганти от миналото - костите на непознати същества са поставени в познати форми, но с нетипични размери. Прекрасен пример за това са слонските бивни от плейстоцен, втъкани в образа на митичния калидонски глиган. Но може би най-известен в това отношение е грифонът.
         Грифоните обикновено са описвани като четириноги птици с орлови клюнове и нокти на лъв, които може би не летят, а живеят под земята и охраняват свирепо златните находища. Легендата за грифоните датира най-рано от 675 пр.н.е., когато гръцкият пътешественик и писател Аристей среща номадите скити близо до подножията на Тян Шан (Небесната планина). И през следващото хилядолетие процъфтява легендата за златните съкровища на скитите и чудовищата, които ги охраняват. Грифонът се превръща в изключително популярен обект в изкуството на класическия свят, например в "Прикованият Прометей" от Есхил (460 пр.н.е.).
      Мейър популяризира идеята, че източник на легендата за грифоните не е никой друг, а скитските златотърсачи, минаващи през пустинята Гоби по пътя си за Алтайските планини в търсене на златни находища. Пустинята Гоби е известна сред палеонтолозите като един от най-богатите източници на динозавърски фосили. Именно вкаменелости от Гоби са причина за голямата истерия през 1920, когато експедиция на Американския Природонаучен Музей се връща с изключителни фосилни съкровища в Ню Йорк. На определени места в Гоби динозавърските скелети са изобилни, често разположени видимо на самата повърхност. Най-често срещан е протоцератопсът, растителнояден динозавър, с дължина около 6-8 фута заедно с опашката; известни са много видове и с по-малки размери. Физическите му характеристики включват клюн, повдигната костна яка в задната част на черепа и четири крайника, завършващи с нокти. Благодарение на дългогодишни проучвания върху динозаврите днес ние знаем, че протоцератопсът е влечуго и по-специално динозавър. Но за неопитен наблюдател клюнът може да напомни птичия, а яката да се разглежда като птича характеристика, навеждаща на идеята, че това е нелетяща птица. Описанието на основните физически характеристики на грифона съвпадат доста добре с тези на протоцератопса (ако не обръщаме внимание на богатата художествена обработка на гръцките вази и фризове).  Важно е да се отбележи, че фосилните кости от Гоби се отличават с оцветяването си и не са трудно забележими за разлика от повечето динозавърски кости. Костите на протоцератопс са кремаво бели, още повече че седиментите във формацията, където се намират, са яркочервени. Цветовият контраст е поразителен, костите се открояват и не може да ги сбърка дори случаен минувач. Разбира се, никой не е виждал наживо грифон, но в известен смисъл Гоби е земя на опасности и смърт. Пътуващите вероятно са ставали свидетели на достатъчно знаци на смъртта - трупове на коне, камили, дори органите на техните нещастни ездачи, изнемогнали от жажда в пустинята, а след това разкъсани на парчета от местните мършояди. Всичко това е било доста показателно за дебнещите опасности на пустинята и нейните плашещи пазачи, грифоните.
          За грифоните древните автори са считали, че се движат по двойки или на групи, гнездят на земята, охраняват златото от натрапници, ловуват коне, елени, а може би дори хора. Не са притежавали свръхестествени сили обаче. Една от най-впечатляващите характеристики на грифона остава непроменена векове наред: това животно е ходело на 4 крака, но също така е притежавало мощен клюн. В археологическия музей на о-в Самос са изложени стотици бронзови грифони, намерени от немски и гръцки археолози в светилището на богинята Хера. Прави впечатление, че вратовете на някои от грифоните са покрити с пера или люспести като на гущери, някои имат отличителни дълги уши или рога, както и неподвижни, стилизирани крила.
        Георг Адолф Ерман (1806-1877), който със своите изследвания в Сибир си спечелва медал на Кралското географско дружество, е един от учените занимаващи се с етнографски проучвания. Ерман вярва, че сибирските обичаи, език и устна история отговарят на гръцките описания от 5 век пр.н.е. на древните номади, които първи ги запознават с грифоните. Подобно на тези древни номади местните жители на Северен Урал се занимават със златосъбирачество. Те разказват на Ерман, че често се натъкват на останки от огромни чудовища, които са били избити от техните смели прадеди. Ерман идентифицира тези "чудовища" като живяли по време на последното заледяване мамути и носорози, чиито останки в торфените пластове лежат над златоносните пясъци край реките, вливащи се в Северно море. Местните наричали рогата на носорозите "птичи нокти", въпреки че признават, че са знаели, че това не са птици. "Това е просто наш обичай да ги наричаме така", обяснили те на Ерман. Това е сходно с начина, по който китайците наричат всички фосили на изчезнали животни "драконови кости", дори когато разпознават, че някои от тях принадлежат на коне или елени, например. И през 1848 г. Ерман обявява, че е открил прототипа на гръцката легенда за грифона в легендата на сибирските златотърсачи за техните чудовища. Теорията на Ерман потъва в забвение обаче, извадена е на показ отново през 1962 г., но само за да бъде доопровергана от Болтън. Информаторите на Ерман са живеели отвъд арктичната окръжност, отбелязва Болтън, на около 3200 км северозападно от мястото на възникване на мита за грифона, в Алтайските планини в Централна Азия. Освен това черепите на носорозите и мамутите не притежават клюнове - отличителната характеристика на грифона. Все пак Ерман е бил прав в най-същественото - че легендата за грифона се базира върху наблюдения на праисторически останки на някога съществували животни.
         Някъде през 7 век пр.н.е. гърците за първи път осъществили контаркт със скитските номади. И заедно със златото и други полезни стоки от изток дошла и легендата за пазителите на златото, грифоните. За първи път тази легенда е описана в епичната поема за Скития от пътешественика и поет Аристей. Аристей посетил най-източните скитски племена през 675 пр.н.е., които му разказали за голямата пустиня отвъд техните земи, където златото е охранявано от свирепи грифони. Думата грифон произхожда от древногръцкото gryps, която означава изкривен, както клюнът; gryps е сродна на древноперсийската giriften, която означава сграбчвам. Аристей записал как скитските златотърсачи, яздейки коне, се биели с грифоните; самите номади описват грифоните като хищници с размерите на лъв, със силни извити клюнове като на орли.  
        Скития е важен източник на злато в древността и археолозите са открили грандиозни златни съкровища от скитски гробници в Южна Русия. Използвайки отличителна декорация, известна в историята на изкуството като анималистичен стил, номадите украсявали своите произведения и стоки с богат набор изображения на животни. Златните и бронзови артефакти били покрити с реалистично подробни овни, сърни, елени, коне, магарета и орли. Сред тези напълно реални животни са вмъкнати и неизвестни същества, особено грифоноподобните.
      През 1940 г. съветският археолог Руденко разкопава няколко гробници от 5 век пр.н.е. в Пазирик, източните склонове на Алтайските планини, в скитските територии посетени и от Аристей. Освен множеството златни предмети украсени с грифони, Руденко бил изумен от намирането на няколко мумифицирани номади, запазени в дълбоко замръзналата земя в продължение на 2500 г. Кожата на един от тези воини била покрита с тъмносини татуировки на животни. Измежду познатите животни се различавали и няколко неизвестни същества, включително грифони. Десетилетия по-късно, през 1993 и 1995 г., руски археолози намират още две скитски мумии от същия период край Пазирик - млад мъж с голяма фигура на лос татуирана на рамото му, също млада жена с елен с пищни рога и грифон изобразени на рамото и китката. Тези татуирани изображения съвпадат по стил с най-ранните литературни записи и бронзовите гръцки грифони от Самос. Заключението било, че тези номадски народи са притежавали сходни представи за грифоните с тези описани и събрани от Аристей.
         Поемата на Аристей не достига до нас. Но тя е била толкова популярна за времето си, че цитати от нея се запазват в творбите на други антични автори. Древногръцкият драматург Есхил (525 пр.н.е.) е сред най-ранните писатели, които се позовават на информацията, събрана от Аристей, за обичаите и ландшафта на Скития. В неговата трагедия "Прикованият Прометей" (460 пр.н.е.) боговете наказват титана Прометей като го приковават към скала в далечна Скития. Позовавайки се на Аристей Есхил описва мястото - самотни пътища, водещи до пуста страна, в която номадите търсят злато, пустиня, обитавана от чудовищни горгони, които могат магически да превръщат живи същества в камъни, както и от страховити грифони. Есхил оприличава грифоните на "тихи кучета с жестоки, остри клюнове". Въпреки поетичните похвати Есхил е и старателен зоолог - той се стреми да разграничава безкрилите орлоклюни грифони от действителните крилати орли.
        Почти по същото време, когато Есхил пише "Прикованият Прометей", често пътуващият историк (и може би първият антрополог в света) Херодот е на посещение в най-западната част на Скития, недалеч от Черно море.  Той е чел поемата на Аристей и разпитва черноморските скити за живота на техните номадски братя от далечния изток. Неговите записки са най-старите подробни описания, които имаме, на начина на живот, езика и легендите на степните номади и много от културните характеристики, които описва в своята "История" (430 пр.н.е.) продължават да бъдат потвърждавани от артефакти, изровени от скитски гробници от Руденко и др. в южна Русия и Казахстан.
       Няколко десетилетия след Херодот, около 400 пр.н.е., друг грък от Кария, лекар на име Ктесий, се установява в персийския град Суза (днешен Иран). Неговите записки за екзотични земи на изток от Персия, базирани както на собствените му наблюдения, така и на откъси от персийски източници, днес съществуват само на фрагменти. Те обаче се възприемат като твърде фантастични и недостоверни от съвременните учени. Ето все пак как описва грифоните: "високо в планините, в район обитаван от грифони, вид четирикраки птици големи почти колкото вълци, с крака и нокти като на лъв."
      Като обобщава разказите на Аристей, Херодот, Помпоний Мела и много други (днес изгубени) автори, Плиний заключава, че грифоните се появяват в района на скитските златни мини. В допълнение към закривения клюн, той е първият писател, който съобщава за "специфични уши" и "крила". Но Плиний остава скептичен. Той отхвърля идеята, че грифонът е подобен на която и да е известна птица, въпреки че не отрича да е притежавал някои подобни характеристики. Плиний добавя и интригуващи нови подробности: "Грифоните са изхвърляли златото, докато са правели своите дупки". Това е първото споменаване на гнездата на грифоните.
       Горе-долу по времето на Плиний из Азия обикалял пътуващ мъдрец на име Аполоний. Неговият биограф Филострат (230 г.), е определен от днешните историци като баснописец, но описанията му на грифоните са твърде натуралистични. Според Филострат Аполоний съобщава, че скалите в района на грифоните са били богати на "жилки и капки от искрящо злато". Аполоний предполага, че техните силни клюнове са им давали възможност да изкопават това злато. Той описва техните сила и размери като подобни на тези на лъвовете, като предполага, че грифонът е достатъчно силен да надвие лъв, слон или дракон, но не и тигър. Аполоний казва, че те не са умеели да летят, защото не са притежавали истински крила. Допуска, че са притежавали кожести мембрани, които са им позволявали да правят големи подскоци в битка.
      След втори век някои автори започват да твърдят, че грифоните са притежавали петниста козина като на леопард. Павзаний, известен пътешественик от Мала Азия, който описва антична Гърция през около 150 г., не е съгласен. "Тези, които обичат да слушат прекрасни истории, не могат да устоят на изкушението да добавят по нещо и от себе си, като по този начин смесват истината с лъжа", отбелязва той. Павзаний накратко цитира Аристей за борбата на номадите с грифоните и потвърждава, че тези животни приличат на "лъвове, но с клюнове и крила на орел". В земята на грифоните, разказва Павзаний, златото се намира върху или близо до повърхността на земята.
        Само едно поколение след Павзаний в описанията на грифоните се натрупват още по-реалистични детайли. Елий, учен събиращ факти и популярни разкази за естествената история в началото на трети век, е друг автор, често отхвърлян като недостоверен и фантастичен. Той описва разкази на пътешественици и писмени тексове вече недостъпни за нас, за да напише най-пълния разказ, който имаме за грифоните.

I hear that the griffin is a quadruped like a lion, with talons of
enormous strength that resemble the claws of a lion. It is reputed
to have black plumage on its back with a red chest and white wings.
Ctesias says the neck is variegated with dark-blue feathers and it has
an eagle-like head and beak just as artists portray. Griffins make
nests near mountains, and although it is impossible to take a fullgrown
griffin, people sometimes capture the chicks. The Bactrians
say that griffins guard the gold of those parts, which they dig up
and weave into their nests. . . . However, [others] sensibly deny
that the creatures would intentionally guard the gold. The truth is
that when the prospectors approach, the griffins fear for their
young, and so give battle to the intruders.

Елий е последният античен автор, добавил нова информация относно пазачите на златото, грифоните.
      През 1922 г. Андрюс повежда експедиция, спонсорирана от Американския музей по естествена история, за търсене на праисторически останки в южната част на пустинята Гоби. Следвайки древните керванни пътища от Китай през пустите пейзажи на югозападна Монголия, екипът палеонтолози открива - на повърхността или само частично заровени - множество фосили. Мъжете били удивени от техния брой, по думите на Андрюс "останките били разпръснати по повърхността като камъни", а земята изглеждала като "павирана с кости". Много от видовете били все още непознати на науката динозаври, а екипът бил първият, който описал динозавърски яйца и гнезда. Още в първия си ден от стартирането на разкопките, в регион на около 48 км. от Алтайските планини, Андрюс и екипът му откриват динозавърски череп. В рамките на две седмици те събират около един тон фосили от червените седименти; а за две лета изкопават костите на повече от сто скелета на Protoceratops и Psittacosaurus, датирани към кредния период. Тялото на протоцератопса е около 2 метра дълго, приблизително с размерите на лъв, има четири крайника, но главата притежава един грубоват клюн, големи очни орбити и тънка, костна яка в задната част на черепа. По-малкият, около 1,5 м. пситакозавър, притежава ясно различими израстъци на бузите.
        В действителност описанието на Ктесий от 400 пр.н.е. не е далече от истината - това наистина са един вид четирикраки птици. Нещо повече, в плитки депозити из пустинята могат да се видят фосилизирани яйца и дори новоизлюпени малки, които ние днес знаем, че принадлежат на няколко вида динозаври. В оформяните от вятъра дюни и червени седименти по древните пътища фосилните останки биват непрекъснато разкривани от ерозионните процеси. Пустинята е изключително суха, с много малко растителност, така че костите лесно се забелязват. Формите на скелетите и черепите са съвсем ясни, дори и за аматьори, а заобикалащите ги скали са меки и ронливи, което прави лесно изравянето на частично вградените кости. Също така белите кости изпъкват ясно на фона на червената земя.
        Най-поразителното в древните описания на грифоните е начинът, по който напомнят някои от най-съвременните теории за динозаврите. Повечето експерти днес описват динозаврите като енергични, топлокръвни, птицоподобни четириноги, а не като бавноподвижни, студенокръвни влечуги. Тези заключения за поведението на животните и тяхната физиология палеонтолозите извеждат от фосилните записи, както и от натрупаните знания относно съвременните животни. Древните автори са достигнали до общо взето същите заключения преди 2500 години, имайки на разположение същите веществени материали и са представили грифоните като енергични, топлокръвни, снасящи яйца, четирикраки, нелетящи птици.




Dsungaripterus weii

       В образа на грифоните е възможно да присъстват характеристики и на други динозаври освен пситакозавъра, като например 70 сантиметровите нокти на Therizinosaurus намерени в Казахстан и западната част на Гоби, както и гигантските нокти на Deinocheirus, открити от полско-монголски екип в южната част на Монголия. Костните, набраздени, покрити с шипове черепи и на други азиатски видове може би също са допринесли за описанието на грифоните. Остроклюният, гребенест джунгарски птерозавър, Dsungaripterus weii, чиито останки са намерени на запад от Алтайските планини, притежава 3 метров размах на крилата, които много напомнят описанието на Аполоний за кожести гънки при грифоните.
        Изследователите предполагат, че скитските златотърсачи разпространяват легендата за пазачите-грифони, за да плашат и прогонват евентуални съперници. Веднъж след като историята е била разпространена, страховитите скелети с мощни клюнове и нокти са доубедили и най-големите скептици.
        Древните спорове относно това дали грифонът наистина е птица са отразени в псевдонима, който зоологът Андреас Вагнер дава на фосилните находки от археоптерикс, пернато влечуго, "преоблечено като птица". Вагнер го нарича Griphosaurus problematicus.
         Грифоните са най-ранният известен пример за легендарно чудовище, чиято история може да бъде проследена до динозавърски останки.
         Друг интересен пример е циклопът. Фосилен череп на мамут, например, със сигурност е изглеждал много необичайно за човек незапознат с подобни животни и вероятно подобна находка е породила легендата:



череп на слон



митичният циклоп

        

                   

Еволюция на Tetrapoda през Девон (част 4).

Panderichthys spp. 

Родът Panderichthys е открит във франски (къснодевонски) пластове в Латвия. Представен е от два вида. Panderichthys stolbovi е известен от фрагменти от муцуната и непълна долна челюст. От Panderichthys rhombolepis са известни сравнително по-пълни образци. Panderichthys представят черти междинни за тристихоптеридните ръкоперки и ранните четириноги.

Panderichthys са дълги около 90-130 см. риби с голяма глава, плоска като при четириногите, със заострена муцуна, разширяваща се назад. Междучерепните шевове, които са характерни за повечето ръкоперкови риби, липсват по външните елементи на черепа, но са все още представени в мозъчната кутия. Характеристиките на покривните елементи на черепа и скулите са повече сходни с тези при ранните тетраподи, отколкото при ръкоперките.

Преходните черти на Panderichthys са очевидни и в останалата част на тялото. Липсват гръбна и анална перка, а опашката е подобна повече на тази при ранните четириноги, отколкото на опашната перка на ръкоперковите риби. Раменният пояс притежава някои сходни характеристики с четириногите, а хумерусът е по-дълъг, отколкото при ръкоперките. От друга страна, дисталните части на предните перки не приличат на тези у четириногите. Както може да се очаква за перки, те притежават множество дълги и тънки лъчи, като дисталната част притежава плоскост от плаващи костици, вместо трите характерни за четириногите кости - ulnare, intermedium и radiale. Ендоскелетът на тазовите перки не е известен. Гръбначният стълб е вкостен по цялата си дължина, а прешлените са подобни на тези при ранните четириноги.

Panderichthys са открити в депозити, за които се е смятало, че са образувани в спокойни сласководни басейни, но има вероятност това да са били плитки приливни или естуарни зони.

Раменната кост от Ред Хил.

Изолирана, но добре съхранена раменна кост на четириного е открита в Ред Хил през 2002 година (ANSP 21350). Детайлният сравнителен анализ на ANSP 21350 с хумерус от Eustenopteron, ризодонт, Panderichthys и някои ранни тетраподи (Acanthostega, Ichthyostega и Tulerpeton) показва развитието в морфологията на предния крайник при четириногите. ANSP 21350 показва много характеристики, наследени от ранните четириноги. От друга страна е очевиден ясно изразен ръб, характерен за хумеруса на тристокоптеридите, който не се открива при Panderichthys и ранните четириноги. ANSP 21350 също така притежава по-груба и сложна структура, особено вентралната страна, както и ставните повърхности за лакътната и лъчева кост - по-големи са и ориентирани повече перпендикулярно, отколкото тези при Acanthostega и Pandericthys (постоянно свиване на лакътя). Естеството на тези стави и по-дисталното прикрепване на мускулите показва, че тетраподът ANSP 21350 е притежавал по-голяма дистална (на предмишницата) мобилност от Acanthostega.

Този сравнителен анализ предоставя също така някои идеи относно еволюцията на предния крайник. Всъщност значителната трансформация на раменната кост (хучерус) и раменния пояс започва в един общ предшественик на Pandericthys и ранните четириноги, и продължава при ранните тетраподи. Хумерусът бива сплеснат гръбо-коремно и мускулното прикрепване на дорзалната повърхност е засилено, както и съответните региони на мускулно захващане в раменния пояс. Гръбо-коремното сплескване показва пространствено разделяне на мускулите, които повдигат или свалят хумеруса. Накратко, хумерусът става по-малко подвижен в посока напред и назад, ограничава се ротацията, и се разполага хоризонтално по-далече от тялото. За разлика от перката, използвана за маневриране и спиране, предните крайници стават по-способни да поддържат тялото и животните могат да се повдигнат от земята. По-добрата способност за поддържане на тялото дава възможност за излизане на сушата и в началото на 20-ти век е изказано предположението, че еволюцията на крайниците е задвижена именно от нуждата на животните да поддържат телесното си тегло на сушата. Въпреки това, новият хумерус вероятно е предоставял доста ограничено придвижване напред, той както изглежда се развива от една доста мобилна кост, както е при рибите, в почти неподвижна, действаща като подпора за тялото при четириногите. В резултат на това тези животни сигурно не са ходили стабилно. Вместо това тези нови способности сигурно са им позволявали да повдигат предната част на тялото и да държат главата си изправена над водата в плитки води, а вероятно и в течащи.

Еволюция на Tetrapoda през Девон (част 3).

Jakubsonia livnensis

Останките на това къснодевонско четириного са намерени в Русия през 1999 г. Новият вид,  Jakubsonia livnensis, е реконструиран на базата на интраорбитални фрагменти от черепа. Други елементи асоциирани с това четириного са: част от долна челюст, cleithrum, и част от фемур. Фрагменти от задна част на череп може би също принадлежат към този вид. Останките от Jakubsonia са събрани от долнофаменски седименти, които може да са образувани от делта или  морски бряг. Силното износване на някои от фосилите показва значително преместване след смъртта.

Livoniana multidentata

Livoniana multidentata е описан на базата на фрагменти от челюст, събрани от приливно-отливни зони и естуарни депозити в Латвия и Естония. Въпреки че са определени като елпистотегални (заедно с Elpistostege и Panderichthys), челюстните фрагменти от Livoniana притежават набор зъби, чиито характеристики за първи път се появяват при четириногите от горен Девон - Elginerpeton и Obruchevichthys. Фосилните останки на Livoniana довеждат Пер Алберг до заключението, че четириногите вече са се диференцирали от елпистотегалите и други ръкоперки през среден Девон.

Фауната свързана с фосилите на Livoniana включва: хетеростраки (Psammolepis spp. и Psammosteus), акантоди (Devonochus cocinnus, Haplacanthus ehrmanensis и Acanthodes), няколко ръкоперки (Glyptolepis baltica, Crossipterus crassus, Laccognathus panderi, Megadonichthys kurikae и Panderichthys rhombolepis).

Metaxygnathus denticulatus

Metaxygnathus е открит в къснодевонски депозити в Нови Южен Уелс, Австралия и е един от само двата екземпляра девонски четириноги открити извън Еврамерика. Другият, Sinostega, е открит в северозападната част на Китай. Останките на Metaxygnathus се състоят от фрагменти от единична долна челюст. Фактът, че фосилите са описани преди 1977 г. (няколко години преди поредица нови открития) и че са открити в Австралия, а не в Еврамерика, кара някои учени да се съмняват в това, че принадлежат на тетрапод. Възрастта на депозитите, от които са извадени вкаменелостите, все още се обсъжда. Според Джени Кларк депозитите са къснофаменски. Австралийският палеонтолог Гавин Йънг обаче смята, че са къснофрански (Long and Gordon, 2004). Други находки в същите депозити са на плакодерми (Bothriolepis и Remigolepis) и ръкоперки (Soederberghia).

Obruchevichthys gracilis

Фрагмент от челюст на Obruchevichthys gracilis е открит в горнофрански (къснодевонски) депозити в Латвия. Този екземпляр, първоначално описан като ръкоперкова риба, е преразгледан и прекласифициран като тетрапод, след като Пер Алберг съобщава, че е открил много общи характеристики с Elginerpeton, четириного от същия период, открито в Шотландия. Obruchevichthys и Elginerpeton предхождат останалите къснодевонски четириноги с около 5-8 милиона години. Това, както и фактът, че двата таксона споделят някои общи черти, показва, че представляват самостоятелно и вероятно краткосъществувало разклонение, което се отделя преди появата на останалите тетраподи.

Линландия и вселената маркуч

Живот върху градински маркуч

Дори за учените-специалисти е твърде трудно да си представят вселена с повече от три пространствени измерения. Поради това физиците често тренират разбирането си за тези допълнителни измерения, като размишляват какъв би бил животът, ако живеехме във въображаема вселена с по-малко измерения - следвайки примера на завладяващата класическа популярна книга на Едуард Абът от 1884 г. "Плоскандия" - и постепенно разбираме, че вселената има повече измерения от тези, които са ни непосредствено известни. Да опитаме този подход като си представим двумерна вселена с формата на градински маркуч. За да го постигнем, трябва да се откажете от гледната точка на външния наблюдател, от която маркучът е един обект в нашата вселена. Вместо това трябва да забравите нашия свят и да влезете в нова вселена - градински маркуч, в която повърхността на много дълъг градински маркуч (може да го смятате за безкрайно дълъг) е единственото, което съществува като протежение на пространството. Представете си, че вие сте малка мравка, която живее на неговата повърхност.

Но да започнем, като направим нещата още по-крайни. Представете си, че дължината на кръговото измерение на вселената маркуч е много малка - толкова малка, че нито вие, нито другите обитатели на вашата вселена дори не подозирате за неговото съществуване. Вместо това вие и всички останали жители на вселената маркуч смятате един основен житейски факт за толкова основен, че не подлежи на съмнение: вселената има едно измерение. (Ако във вселената маркуч, се беше родила мравка-Айнщайн, нейните обитатели щяха да кажат, че вселената има едно пространствени и едно времево измерение.) Всъщност това свойство е толкова очевидно, че жителите на маркуча са нарекли своя дом Линландия, подчертавайки наличието на само едно пространствено измерение.

Животът в Линландия е твърде различен от познатия ни (живот). Например тъй добре познатото ви тяло не може да се събере в Линландия. Независимо колко усилия полагате за промяна на неговата форма, не можете да се справите с едно - вие несъмнено притежавате дължина, ширина и дълбочина, т. е. протежение в трите измерения. В Линландия няма място за подобни екстравагантни решения. Не забравяйте, че макар вътрешната ви представа за Линландия може би все още е за дълъг нишкоподобен обект, който съществува в нашето пространство, всъщност трябва да мислите за Линландия като за вселена - всичко, което съществува. Като обитател на Линландия трябва да се съберете в нейното пространствено протежение. Опитайте се да си го представите. Дори и ако приемете тялото на мравка, пак няма да се съберете. Трябва да сплескате своето мравешко тяло, докато заприличате на червей, и после още да го сплескате, докато изобщо престанете да имате дебелина. За да се съберете в Линландия, трябва да сте същество, което има само дължина.

Сега си представете, че на всеки край от тялото си имате по едно око. За разлика от вашите човешки очи, които можете да въртите в различни посоки, за да гледате и в трите измерения, очите ви на линоид са фиксирани завинаги в едно положение, като всяко е вторачено в едномерната далечина. Това не е анатомично ограничение на вашето ново тяло. Вие и всички останали линоиди разбирате, че понеже Линландия има само едно измерение, просто не съществува друга посока, в която могат да гледат вашите очи. Протежението на Линландия се изчерпва с напред и назад.

Можем да продължим да си представяме живота в Линландия, но бързо разбираме, че той не е особено интересен. Например, ако от едната ви страна има друг линоид, представете си как ще изглежда това - вие ще виждате едното му око - обърнатото към вас, - но за разлика от човешките очи, това око ще бъде просто една точка. Очите в Линландия нямат характерни особености и не изразяват чувства - просто няма място за тези познати ни свойства. Нещо повече, вие сте осъден вечно да гледате точката-око на вашия съсед. Ако искате да го подминете и да изследвате Линландия от другата страна на неговото тяло, очаква ви голямо разочарование. Той изцяло "блокира пътя" и в Линландия не съществува място, за да го заобиколите. Последователността на линоидите, които са разпръснати по протежението на Линландия, е фиксирана и непроменлива. Колко скучно!

Няколко хиляди години след явяване на бог в Линландия един линоид на име Калуца К. Лайн (на английски линия е "лайн") предлага известна надежда за потиснатите си сънародници. Неизвестно дали поради божествено вдъхновение, или заради раздразнение от години зяпане на окото-точка на съседа си, той казва, че може би Линландия съвсем не е едномерна. Според неговата хипотеза Линландия всъщност е двумерна, като второто пространствено измерение е много малко кръгово измерение, което все още не е открито директно, защото има толкова малко пространствено протежение. И той продължава да обрисува картината на един съвършено нов живот, стига това навито измерение да можеше да увеличи размера си - нещо, което поне теоретично е възможно според неотдавнашната работа на неговия колега Лайнщайн. Калуца К. Лайн описва вселена, която изумява вас и вашите другари и изпълва всички с надежда - вселена, в която линоидите могат да се движат свободно един покрай друг, използвайки второто измерение: краят на пространственото робство. Ние разбираме, че Калуца К. Лайн описва живот в "удебелена" вселена маркуч.

Ако кръговото измерение наистина се увеличи, като "надуе" Линландия до вселена маркуч, вашият живот ще се промени коренно. Да вземем например вашето тяло. Като линоид всичко между вашите очи съставлява вътрешността на вашето тяло. Така че очите ви играят за вашето линейно тяло същата роля, каквато кожата за обикновеното човешко тяло. Те представляват бариера между вътрешността на тялото ви и външния свят. Лекар в Линландия може да стигне до вътрешността на тялото ви само като  пробие неговата повърхност - с други думи "хирургията" в Линландия се прави през очите.

Но сега си представете какво става, ако Линландия наистина има тайно, навито измерение ала Калуца К. Лайн и ако това измерение се разшири до достатъчно голям за наблюдение размер. Сега всеки линоид може да погледне тялото ви под ъгъл и така да види направо неговата вътрешност. Чрез това второ измерение лекарят може да оперира тялото ви, като действа направо върху вашата извадена на показ вътрешност. Колко странно! С времето линоидите със сигурност ще развият подобна на кожа обвивка, която да защитава оголената вътрешност на телата им от контакт с външния свят. Нещо повече, те несъмнено ще еволюират до същества, които имат не само дължина, но и ширина: плоскоиди, които се плъзгат по двумерната вселена маркуч. Ако кръговото измерение стане много голямо, тази вселена ще има близка родствена връзка с Плоскандия на Абът - въображаем двумерен свят, на който Абът придава богата култура и дори сатирична кастова система на базата на геометричната форма. И докато ни е трудно да си представим нещо интересно да се случва в Линландия - просто няма достатъчно място, - животът във вселената маркуч е изпълнен с възможности. Преходът от едно към две наблюдаеми големи пространствени измерения е драматичен.

Идва ред на рефрена - защо да спираме дотук? Тази двумерна вселена може всъщност да има навито трето измерение, така че тайно да е тримерна. Ако кръговото измерение се разшири, едно двумерно същество ще се озове в съвсем нов свят, където движението не е ограничено само в посоките ляво-дясно и напред-назад покрай удължените измерения. Сега съществото може да се движи и в трето измерение - посоката "горе-долу" по обиколката на кръга. Всъщност, ако третото измерение стане достатъчно голямо, това би могло да бъде нашата тримерна вселена. Понастоящем не знаем дали и трите наши пространствени измерения продължават до безкрайност, или някое от тях се завива обратно в себе си под формата на гигантски кръг, далеч отвъд обхвата и на най-мощните ни телескопи.

Но отново прозвучава рефренът - защо да спираме дотук? Това ни отвежда до идеята на Калуца и Клайн - че нашата тримерна вселена може да притежава непредвидено навито четвърто пространствено измерение. Ако тази изумителна възможност или нейното обощение за множество навити измерения са верни и ако тези навити измерения могат да се разширят до макроскопични размери, досегашните ни примери с по-малко измерения показват ясно какви огромни промени ще настъпят. Колкото и да е изненадващо, дори и тези допълнителни измерения да останат завинаги навити и малки, самото им съществуване има дълбоки последици.

Брайън Грийн, "Елегантната вселена"

Eволюция на Tetrapoda през Девон (част 2).

Elpistostege watsoni

Когато Стенли Уестъл описва първия намерен фосил на Elpistostege през 1938 г., той го определя като ранно земноводно. След откриването на допълнителни вкаменелости (покривни елементи от черепа) през 1970 г. и през 80-те обаче бива установено, че е сравним повече с Panderichthys. Elpistostege се различава от Panderichthys главно по по-дългата си муцуна, малките и по-заоблени орбити, и малко по-различен тип и пропорции на покривните кости в черепа. Преразглеждането на Elpistostege, базирано на тези нови находки, довежда Ханс-Петер Шулце и Мариус Арсенолт до заключението, че Elpistostege и Panderichthys притежават редица характеристики, които са междинни по отношение на някои ръкоперки (напр. Eusthenopteron) и ранните четириноги.
Фосилите от Elpistostege са част от небезизвестните рибни съобщества от Мигуаша в Квебек. Дълго време считани за езерни депозити, днес е известно, че тези пластове са естуарни. Изключително богати са на гръбначни животни, от които най-известни са тези на Eusthenopteron foordii. Други гръбначни са безчелюстни бронирани риби (Escuminaspis), плакодерми (Bothriolepis и Plourdosteus), акантоди (Diplacanthus) и др.

Hynerpeton bassetti

Hynerpeton bassetti е първото четириного открито в С. Америка. Описан е на базата на раменни елементи от два индивида. Анатомичните особености (cleithrum и scapulocoracoid) свидетелстват за наличие на здрави мускулни връзки между раменния пояс и гръбначния стълб, както и силни мускули за разтягане, свиване и повдигане на предните крайници. Тези характеристики показват, че предните крайници на Hynerpeton са били по-способни да поддържат телесно тегло и евентуално да осигуряват наземно придвижване, отколкото при други къснодевонски четириноги. Съществуват някои общи по-напреднали характеристики с Tulerpeton - познато от Русия четириного, често считано за къснодевонската форма, която е най-сходна с карбонските сухоземни четириноги. Една обща черта е липсата на данни за наличие на хрилни пластинки, т. е. и при двете групи липсват вътрешни хриле. От друга страна cleithrum и scapulocoracoid при Tulerpeton са отделни, докато тези на Hynerpeton показват по-примитивно, смесено устройство.

Ichthyostega spp.

Повторното проучване на съществуващи изкопаеми екземпляри е често срещана практика при изследването на ранните четириноги. Често се случва преразглеждането на даден елемент (най-често долна челюст) да доведе до преместването на таксона от групата на ръкоперките в групата на четириногите. Точно обратното, Ichthyostega са смятани за по-напреднали тетраподи още при първоначалното им описване през 1930 г. Въпреки това останките са подложени на няколко последователни преразглеждания.

Множество видове Ichthyostega са открити в горнофаменски пластове в източна Гренландия от 1929 г. насам, а през 1939 г. Гунар Содербърг заключава, че общо останките принадлежат на три вида Ichthyostega и четвърти вид, принадлежащ към Ichthyostegopsis (I. wimani). Оттогава останките се определят различно - или в три отделни вида (Ichthyostega eigili, I. stensioei и I. watsoni) или те се приемат като синонимни, в който случай само един е валиден (I. stensioei). Едно скорошно изследване, проведено от Хенинг Блом,  преодолява много от стратиграфските противоречия на различните източници и заключава, че и трите вида (Ichthyostega eigili, I. stensioei и I. watsoni) са представени в колекциите. Повечето от морфологичните проучвания в тази насока са извършени върху Ichthyostega stensioei.

Първата реконструкция на Ichthyostega е публикувана през 1955 г. от Яврик. Той представя едно по същество сухоземно четириного, притежаващо белези на своите предци риби, най-вече перкоподобната опашка. Притежава силно вкостен и недобре диференциран гръбначен стълб, здрави крайници и пояси, задният крайник притежава пет пръста, а неизвестния преден крайник е изобразен условно. Най-забележителните характеристики представени от Яврик са перкоподобната опашка и странните ребра. Тези ребра са тесни в дисталната и проксимална част, но са силно разширени в средата и до голяма степен се припокриват със съседните ребра. Предполагал е, че тази уникална анатомия е предпазвала белите дробове, когато торсът на животното не е бил във водата, а също така е ограничавало страничното огъване на тялото при придвижване.

През 90-те години нови проучвания налагат преразглеждане на реконструкцията на Яврик. Ichthyostega се определят главно като водни четириноги, въпреки че някои вероятно са можели да изпълзяват на брега. Задните крайници са по-малки в сравнение с изобразените и са служили по-скоро като гребла, не крака. Освен това вместо по пет пръста крайниците са притежавали по седем. Благодарение на новите находки и по-пълен достъп до съществуващи колекции Алберг и Кларк предлагат нова, радикална интерпретация на Ichthyostega. Главата е малко по-малка и опашката по-къса, а раменният пояс по-голям, но най-забележителни разлики се наблюдават в гръбначния стълб и ребрата. Все още се отличава припокриване на ребра, но по-малко на брой и на по-къса дължина, отколкото при реконструкцията на Яврик. Гръдните ребра продължават да формират своеобразен корсет, който вероятно защитава белите дробове, но ребрата в шийната и лумбалната област са значително редуцирани и най-вероятно фунцията им е била да ограничават страничното огъване на тялото. Невралните дъги показват значителни различия във формата и ориентацията си по дължина на гръбнака. Информацията за невралните дъги във вратната и опашната област е слаба. Тази реконструкция на Алберг и др. също има своите критици. Те отбелязват, че така представената диференциация на гръбначния стълб не се наблюдава при нито едно по-ранно четириного. Други смятат, че тя се появява чак при някои влечуги от Перм и Триас.

Забележителната морфология произтичаща от тази реконструкция кара специалистите да допуснат, че Ichthyostega може би са развили уникално придвижване на сушата (или в плитки води), подобно на днешните тюлени (или по-червейоподобно). (Макар че тюлените не притежават необичайната гръбначна морфология на тези ранни четириноги.) Ichthyostega са били сравнително едри животни. Черепните характеристики са по-рибоподобни в сравнение с тези на други ранни четириноги (напр. Acanthostega и Ventastega). Последни изследвания на ушната камера показват, че Ichthyostega са притежавали уникално приспособени уши, използващи въздушни камери за да слух под водата.

Раменният пояс на Ichthyostega като цяло е по-добре развит и по-добре адаптиран за излизане на сушата в сравнение с Acanthostega и значително по-слабо развит в сравнение с тези при Tulerpeton и Hynerpeton. Водеща роля при дишането играе белият дроб, а свидетелства за наличие на вътрешни хриле не са намерени. Предните крайници на  Ichthyostega са по-груби от тези на Acanthostega и може би са били в състояние да поддържат част от телесното тегло. Раменните стави са били относително подвижни, но лакътната става предоставя ограничено придвижване напред-назад. Не е известно дали животните са притежавали китки. Тазът е голям и добре свързан с гръбначния стълб. Задните крайници са значително по-малки от предните и вероятно са функционирали повече като гребла. Колянната става е относително гъвкава, но не съществуват данни за наличие на глезенна става. Има седем пръста.

Трите вида Ichthyostega са колекционирани от три местности в източна Гренландия, изградени от две фаменски формации (Ейна Дал и Брита Дал), стратиграфски разделени от 100-150 метров сив слой (формация  Wimans Bjerg), в който фосилните находки са изключително редки. Малкото седиментоложка информация показва, че Ichthyostega са обитавали потоци; тектониката на региона показва, че релефът е бил планински. Рибите, често откривани в същите слоеве, включват Remigolepis (плакодерм) и Holoptychius (ръкоперка). Находките от Ichthyostega и Acanthostega са открити в едни и същи депозити, но очевидно не принадлежат към едни и същи хоризонти. Времевото и екологично разделяне между тези две ранни четириноги е неясно. Скелетните различия между Ichthyostega и Acanthostega сочат, че те са водели и доста различен начин на живот. Предполага се, че Acanthostega са били изключително водни животни, докато Ichthyostega може би са изпълзявали на брега.

Еволюция на Tetrapoda през Девон (част 1)

До 1980 г. фосилните находки от ранни четиритоги са били ограничени в рамките на Ichthyostega - къснодевонски род, известен от находища в източната част на Гренландия. Но след 1987 г. находките се увеличават драстично, както и такива на девонски (фаменски) риби, предшественици на четириногите. Тези находки заедно с откритията в други научни дисциплини са причина за едно ново, по-съвременно разбиране за еволюцията на четириногите. Вместо да се разглежда преминаването от водни риби към сухоземни четириноги, с новия подход се разглеждат и двата процеса - прехода от риби към четириноги и преминаването от водна към сухоземмна среда.

Едни от най-важните находки, имащи отношение към новото разбиране за еволюцията на четириногите, са тези на Acanthostega от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век. Покривни кости от череп на Acanthostega са открити още през 1933 г. от Гунар Содърбърг и Ерик Яврик, но важността им не е отчетена преди откриването на допълнителните находки през 1987г. от Джени Кларк. Заедно с Майкъл Коутс те установяват, че това е едно очевидно четириного животно, което обаче не е достатъчно, за да бъде определено като сухоземно. Крайниците му са били подходящи единствено за да поддържат част от собственото тегло, а китки отсъстват. Въпреки това се наблюдават добре развити пръсти - на предни и задни крайници. Изненадващо предните крайници притежават осем пръста (вместо очакваните пет), а задните седем. Допълнителни характеристики на гръбначния стълб, ребрата, таза и опашката потвърждават идеята, че Acanthostega не биха били в състояние да поддържат теглото си на сушата. Възможно е подобно на днешните делфини и китове Acanthostega вторично да са изгубили скелетните характеристики необходими за живот на сушата. Тази възможност обаче е в противоречие с наличието на вътрешни рибоподобни хриле (дишат също така и с бял дроб). Acanthostega със своите крайници, характеристики на таза и различни други функции е едно типично живонто, което не е било в състояние да напуска водната среда.

Неочакваните характеристики на Acanthostega са довели до преразглеждането на род Ichthyostega от Пер Алберг, Дженифър Кларк и Майкъл Коутс. Предните крайници на Ichthyostega са по-груби от тези на Acanthostega и изглежда са били в състояние да поддържат предната половина на тялото. Задните крайници обаче вероятно са функционирали повече като гребла, отколкото като крака. Подобно на Acanthostega са притежавали седем пръста на задните си крайници, но няма следи от вътрешни хриле.

Работата по Acanthostega и последвалите изследвания на Ichthyostega подновяват интереса и към други къснодевонски четириноги. Това става повод за преразглеждане на вече известни групи, например Tulerpeton, както и за откриването на нови такива, например Hynerpeton. Освен това по-доброто разбиране на анатомията на ранните четириноги улеснява повторната оценка на разнообразни музейни екземпляри, първоначално определени като ръкоперки, например Elginerpeton и Ventastega. Находките от тези четириноги са значително по-непълни от тези на Acanthostega и Ichthyostega. От тях Tulerpeton и Ventastega са най-добре представени. Останалите обикновено са представени от един или само няколко отделни елемента, въпреки че някои от тези елементи могат да бъдат особено информативни.

Следствие от новите находки от къснодевонски четириноги е и по-доброто разбиране на палеонтолозите за еволюцията на техните най-близкородствени риби - Panderichthys и Elpistostege. Тези къснодевонски риби споделят редица характеристики с ранните четириноги. В действителност изкопаем череп на един от тези видове, Elpistostege, първоначално е бил класифициран като четириного, макар че се различава от тях по ключови характеристики. Съвсем наскоро (2006г.) откритието на друга четириногоподобна риба, Tiktaalik, значително обогатява разбиранията за прехода от ръкоперки към четириноги. Този вид показва характеристики, които са междинни за Panderichthys и къснодевонските четириноги. Времевият период между тези четириногоподобни риби и четириноги като Acanthostega и Ichthyostega е около 10-15 млн. години. Но има една празнина във фосилните записи от около 15 млн. години след края на Фамен, след която се наблюдава изключително разнообразие от находки на водни и сухоземни четириноги.

Най-ранните останки на четириноги са открити в Еврамерика - палеоконтинент, състоящ се от днешните Северна Америка, Прибалтика, Северна Англия и Европейска Русия. Изключение са находките от Австралия - Metaxygnathus - която е била локализирана в другия край на Гондвана, както и тези от Китай - Sinostega - разположен по това време на север от източната част на Гондвана. Дали това биогеографско разпространение е резултат на пристрастност при взимане на пробите, или има други причини, засега не е известно. Но всички местообитания на ранни четириноги се характеризират с тропичен до субтропичен климат. Освен това, с изключение на Tulerpeton и вероятно Jakubsonia, които са открити в естуарни депозити, всички къснодевонски четириноги, както и фаменските риби Panderichthys и Elpistostege, са обитавали сладководни басейни. Тези сладководни басейни и околните им пейзажи са претърпели значителна трансформация. Суровата, неплодородна и нестабилна сладководна среда, както и сухоземните местообитания през среден Силур дават път на онези видове, които се адаптират към появата и еволюцията на висшите растения.

Acanthostega gunneri

Черепни покривни кости от Acanthostega gunneri са открити за първи път във фаменски депозити от източната част на Гренландия (на 360 млн. години) през 1933 г., описани и именувани през 1952 г. от Ерик Яврик. Допълнителни фосилни останки са открити по време на геоложка експедиция през 1970 г., но те потъват в неизвестност, преди да бъдат преоткрити от Дженифър Кларк. По време на експедиция водена от Кларк и Алберг през 1987 г. са намерени няколко изключително добре запазени екземпляра. Изобилието и качеството на останките от Acanthostega ги правят едни от най-добре проучените ранни четириноги. След изследването на тези останки Кларк и Коутс съобщават за няколко забележителни находки, които налагат промяна в разбирането ни за ранните четириноги. Преди тези находки повечето учени приемат, че развитието на крайниците и ходилата е провокирано от излизането на сушата. Кларк и Коутс обаче описват едно от най-ранните четириноги, което е било неспособно за живот на сушата. То има добре обособени пръсти (на предни и задни крайници), но не и китки или глезени. Има сравнително дълги кости на крайниците, които обаче не са способни да поддържат голяма тежест. Тазът също не е бил способен да поддържа голямо тегло, тъй като е бил не така здраво прикрепен към гръбначния стълб.  Здравото прикрепване всъщност не би помогнало така или иначе, доколкото структурата на гръбначния стълб се е базирала основно на нотохордата, а не на поредица от взаимносвързани, гъвкави прешлени. Гръбнакът е бил добре приспособен за справяне с механичното натоварване при плуване, но почти безполезен за поддържане на тегло на сушата. Освен това тънките и къси ребра не са били в състояние да предпазват жизненоважните органи. Acanthostega са притежавали и опашка, която е била обградена с дълга костна перка. Накратко, имали са опашка подходяща за плуване, гръбначен стълб на риба и лопаткоподобни крайници.

Предимно (ако не и изключително) водният начин на живот на Acanthostega се потвърждава и от наличието на вътрешни хриле. (Свидетелства за наличие на вътрешни хриле са например костните хрилни дъги. Всички хрилнодишащи земноводни от Карбон до наши дни притежават външни хриле.) Други характеристики, потвърждаващи водния начин на живот са устройството на стремето (кост, която еволюира в средното ухо при сухоземните четириноги) и запазването на сензорната странична линия, срещаща се и при днешните риби. Малките рибоподобни ноздри на Acanthostega вероятно са били използвани за обоняние под водата, въздухът изглежда е бил транспортиран до белия дроб на глътки.

Въпреки че Acanthostega притежават много рибоподобни характеристики, те все пак са притежавали крака, а не перки. Техните крака също преобръщат разбирането ни относно еволюцията на крайниците на ранните четириноги. Ранните схващания, че първите четириноги са притежавали по пет пръста, са базирани основно на необосновани допускания и асоциации, но Acanthostega имат по осем пръста на предните, и по седем или осем пръста и на задните си крайници. Последвалите анализи показват, че най-малко още две други групи ранни четириноги, Ichthyostega и Tulerpeton, също са притежавали по повече от пет пръста.

Със своята комбинация от характеристики на риби и четириноги Acanthostega пораждат разнообразни спекулации относно палеоекологията и еволюцията на ранните четириноги. Крайниците им биха били много полезни като перки в плитки, изпълнени с водна растителност и дървесни отпадъци води. Такива плитки води могат да бъдат разнообразни влажни зони, разливи на реки или заливни терени. Acanthostega също така притежават защитна покривка от продълговати яйцевидни люспи на коремната страна, но не и на останалата част на тялото. Това вероятно е защита от абразия по време на движение.
Останките на Acanthostega са откривани в речни депозити, където вероятно са живеели. Достигали са до около 60 см. на дължина.

Densignathus rowei

Densignathus rowei е второто четириного открито в Ред Хил, Пенсилвания. Първото е Hynerpeton bassetti, както и един изолиран, несистематизиран все още екземпляр (ANSP 21350). Находката от денсигнатус представлява единична долна челюст. Тя е доста груба и притежава смесица от характеристики, някои от които предполагат по-напреднало развитие (частично затворен долночелюстен канал), докато други - по-примитивен рибоподобен статус (наличие на короноидни зъби).

Elginerpeton pacheni

Находките на Elginerpeton pancheni са намерени в Шотландия. Първоначално са били идентифицирани като "неизвестен саркоптериг", а преразглеждането им в началото на 1990 г. от Пер Алберг показва, че принадлежат на ранно четириного. Всъщност Elginerpeton и близкородствените  Obruchevichthys са най-ранните четириноги, известни от фосилни находки. Останките включват фрагменти от рамо и таз, фемур, тибия и части от горна и долна челюст. Предполага се, че животните са достигали 1,5 метра на дължина.

Челюстите притежават смесица от характеристики на четириноги и къснодевонски риби. Тазът и крайниците имат сходни черти с Ichthyostega, докато раменният пояс е сходен повече с този на Hynerpeton или Tulerpeton. За съжаление не са открити крака (или рибоподобни перки). Следователно не е съвсем ясно дали Elginerpeton са по-близкородствени с Panderichthys или с другите ранни четириноги. Освен това Elginerpeton и техните съвременници Obruchevichthys притежават някои уникални характеристики, които ги отделят от фаменските четириноги. Предната част на черепа е много по-тясна, а общата му дължина е много по-голяма. Obruchevichthys и Elginerpeton вероятно представляват отделни, кратко съществували разклонения, които се отделят преди появята на останалите четириноги.

Atheism vs. Religion

Ето едно кратко изложение на религиозни ритуали и практики, чрез които се засвидетелства обич и страхопочитание пред боговете. Нека видим на какво са способни да се подложат някои хорица в името на несъществуващото.

№1 Храмовото бельо.

Това са вид долни дрехи, които мормоните считат за свещени. Те са единствения вид бельо, което им е разрешено да носят. Може да е постно на вид и отблъскващо, без всякакъв стил и вкус, но по него са изписани специални символи, които предпазват вярващия от огън, наранявания, всякакви зли сили, включително и от... изкушенията. При вида на въпросното бельо постигането на последното не е чак толкова учудващо, въпреки онази приказка за забранения/скрития плод, който бил най-сладък. Така или иначе, това си е един от най-странните начини да засвидетелстваш отдадеността си на боговете - като забраниш на влюбените да си... оберат плодовете, както им е угодно :)

№2 Екзорсизъм.

Това е ритуална практика, с която се прогонват злите духове и демони, които понякога се вселяват в определени места, предмети, животни и дори хора. Застъпена е в много религии по света, но най-популярен и организиран е католическият екзорсизъм. Извършва се от свещеници, разбира се, които единствено са достатъчно компетентни да се занимават с божиите дела на земята. Най-общо казано това е замяната на една мания (обсебването от демон) с друга такава (обсебването от Бог). Т.е. вместо болният да получи адекватна помощ, той бива подложен на безмислени, а често и с летален изход процедура. Има си дори правила, които екзорсистът трябва да спазва. Едно от тях гласи: " Екзорсистът трябва да е сигурен, че има наистина работа с обладан от дявола, а не болен от психическа болест", сякаш има разлика между двете.

№3 Ритуално обрязване.

Представлява генитално осакатяване на жени и малки момичета. Това е операция по отстраняване на клитора, което води впоследствие до непълноценен сексуален живот, болезнена и проблемна менструация, проблеми при уриниране и много други. Всъщност операция е силно казано, защото се извършва в домашни условия от някоя "опитна" баба в селото. Практикува се от последователи на Исляма и законите на шериата най-вече в Африка и Индонезия. Наблюдава се много висока смъртност, а в цивилизованите страни, естествено, е наказуема.

№4 Парад на вегетарианството.

Тези празненства се провеждат ежегодно на тайландския остров Пукет. Вегетариански, вегетариански... колко да са вегетариански? Съпътствани са от така наречените ритуали за пречистване, по време на които екзалтирани мъже и жени пронизват части от тялото си с ножове, шишове, игли, кой каквото има под ръка. Вярват, че така гонят злото от телата си, че не е възможно да се получат усложнения от тези интервенции, защото те, все пак, предоставят плътта си на боговете.

№5 Ритуали за възмъжаване в Папуа Нова Гвинея.

Този ритуал се изпълнява в някои племена в Папуа Нова Гвинея. Нека отбележим, че там мъжете живеят отделно от жените, заради вярвянето, че могат да се "заразят" от тях и да се превърнат в хомосексуалисти. В ранна възраст (около 5 години) на всички момчета се изпълнява следната процедура - с остра пръчка се бърка дълбоко в носа им, докато не започнат да кървят обилно. След това те пият тази кръв, която наричат "мъжко мляко", като превенция срещу хомосексуализма. След дългогодишно повтаряне на този ритуал на момчетата се разрешава все пак да се оженят, но след всеки сексуален акт се къпят и търкат обилно с кал, за по-сигурно.

№6 Ритуал за възмъжаване в Уганда.

С този ритуал в Уганда се отбелязва навлизането на младите момчета в пубертета. И какво по-подходящо от това да им завържат камъни за пенисите. И така поне до 18 годишнината им, като камъните междувременно се подменят с все по-тежки. В резултат на това в края на този период младите мъже могат вече да носят с пенисите си тежести до 10 килограма! Всичко това естествено ги удължава до умопомрачителните... 45 сантиметра! Е, да, но поради насилственото удължаване настъпват увреждания и ерекцията става невъзможна. Кофти. Всъщност размерите им стават толкова огромни, че въпросните африканци ги завързват на възел или ги увиват около кръста си.

№7 Ритуалът Нагол.

Нагол или Н'гол (на кого му пука) е ритуал, с който приключва сезона на жътвата във Вануату, което пък означава, че е време да се благодари на боговете. Представлява скачане от поне 25 метрова кула с главата надолу и вързани за краката лиани. Дължината на лианите трябва да е така добре изчислена според височината на скачащия, че главата му да докосне (макар и едве-едве) земята. Това означава, че реколтата през следващата година ще е добра и сами разбирате, че е много важно. Повечето от тях предпочитат да рискуват с по-дълго въже и съответно счупен врат, отколкото с лоша реколта по тяхна вина. Всъщност, не само мъжете изпълняват този ритуал, но и младите момчета, които пък с това си свалят гаджетата. Е това са то "трудни жени".

№8 Хвърляне на бебета от покрив.

Изпълнява се в Индия и представлява точно това, което чувате - хвърляне на бебета от високи сгради. Много дивашко! Дечицата се овесват от ръба на покрив, на около 50 метра височина, след това се хвърлят, а долу тълпата ги улавя в платнище. Не мога дори да си представя шока, който изпитват. Вярва се, че това ще донесе късмет на семейството и дълъг живот на детето. Е, ако оцелее...

№9 Флагелантство.

Флагелантството (или самобичуването) е религиозна практика, водеща началото си от мрачните ХІІІ-ХІV в. Включва публично самобичуване, като целта е да се постигне изкупление и пречистване от греховете. Днес най-често се практикува от шиитите при религиозни шествия. По време на техния празник Ашура (в Ирак), например, хиляди поклонници излизат на площада в Кербала и изпълняват кървава церемония в израз на съпричастност към трагичната съдба и мъчителна смърт на Имам Хюсеин през 680 г. За да изразят разкаянието си, че не са спасили Хюсеин, мъжете се самобичуват с вериги или самонарязват с ножчета телата и главите си. В шествието, прекосяващо града към лобното място на Хюсеин, участват мъже от всички възрасти, дори малки момчета.

№10 Страстната седмица във Филипините.

Случва се през сезона на така наречените "велики пости". Страстната седмица символизира последните дни на Исус  преди разпъването му на кръста. И подобно на иракските си събратя, много филипинци се вживяват твърде в тази история, и в знак на съпричастност към мъченическата смърт на своя бог, те се самонараняват по най-разнообразни начини, повечето от които напомнят сюжети от Новия завет. Най-разпространено е разпъването на кръст, като ръцете и краката се пробождат с пирони, както си му е редът. Други пък предпочитат да се отъркалят по легло с тръни. Кой както го предпочита, важното е да бъде достатъчно мъчително, но и зрелищно. Все пак и публика има.

Не ни остава нищо друго освен да въздъхнем - ех, колко безсмислени болки, напразни мъчения и лишения можеше да си спестят хората, ако не бяха изобретили религиите! След всичко казано дотук (а има и мнооого още), е повече от очевидно, че за човечеството прогрес означава атеизъм.