Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто - да го направиш

"Човек, същ. име. Животно, дотолкова потънало в очаровано съзерцание на онова, което си мисли, че е, че пропуска онова, което несъмнено трябва да е. Главното му занимание е унищожаването на другите животни и собствения му вид, който обаче се размножава с такава упорита бързина, че се е навъдил по целия свят и в Канада." - Амброуз Биърс, "Речникът на дявола"

През модерната епоха и особено след средата на ХХ век човекът полага огромни усилия да опровергае горната дефиниция.  В културата и схващанията ни се е загнездила мисълта, че като вид сме различни и някак по-специални от останалите, че стремежите ни са възвишени, а целите благородни. И откъслечни епизоди в историята затвърждават тези погрешни представи, избирателно се фокусираме върху тях и си създаваме илюзията, че наистина сме надрастнали животинските си стремежи, низките си страсти и сме еволюирали на едно по-високо, по-достойно и някак по-подхождащо ни, като на "венец на творението", ниво. И точно както Биърс е посочил, главозамаяни от представата за себе си, пропускаме да видим истинската си същност, да съзрем недостатъците си, камо ли да ги назовем и коригираме. Опитваме се да затвърдим тези представи и у поколенията чрез фалшиви и празни, но инак красиво облечени думи. Думи, които неподплатени с действия, все повече натежават и увисват в омърсеното от действията ни пространство.

Да, в епохата на демографски и индустриален взрив на човека се налага да бъде различен, да полага усилия и  грижи не само за благото на поколението си сега и в момента, а да бъде далновиден, да направи необходимото, за да съхрани жизнено необходимите условия, в които само и единствено може да съществува човешката популация - природата. Като част от природата, като вид, появил се и еволюирал на тази планета, човекът е моделирал средата си по свое усмотрение и за свое удобство. Това е и изконното право на всеки вид. Условие, без което той не би просъществувал. Това, което ни кара погрешно да смятаме, че нито един вид не може да се мери с човека по способности да променя и нагажда средата си, е, че нито един вид не е достигал подобна численост. С развитието на науката и технологиите човекът се е "освободил", образно казано, от действието на естествения подбор и пряко следствие от това е демографският взрив - вид, който по дефиниция е К-стратег и инвестира в дългогодишно отглеждане на малобройно, но интелигентно и дълголетно поколение, изведнъж става многоброен. Ето това именно налага необходимостта човекът, за разлика от останалите видове, да действа различно, да поеме отговороност за средата, която обитава и променя, да полага грижи за нея, за да си осигури нормални и здравословни условия за съществуване.

Природата е деликатно нещо. Още в началното образование на децата се обяснява колко е крехко равновесието в нея, на какви смайващи механизми се крепи то, извайвани по невероятен начин в продължение на милиарди години от еволюционния процес. Мисълта, че сме част от това сложно, но невероятно красиво и интересно шоу, трябва да ни ласкае. А това, че имаме силата, знанията и възможностите да го управляваме и поддържаме, е единственият повод за гордост. Приемайки го за даденост, от която можем само неразумно да се възползваме, ние затвърждаваме дефиницията на Амброуз Биърс за човешкия вид и нито цупенето, нито празните, натруфени думи във възхвала на "венеца" ще помогнат.

Сред неизброимите и кое от кое по-интересни проявления на природата е миграционният процес при птиците. Тези деликатни същества благодарение на своя по-особен метаболизъм са в състояние два пъти годишно да изминават невероятни от човешка гледна точка разстояния, за да зимуват и гнездят съответно. Но всяко изумително приспособление в природата си има цена. Цената, която птиците са платили, е, че отново благодарение този свой бърз метаболизъм те са изключително чувствителни по отношение на необходимата енергия и начините за набавянето й - храната и водата. Миграционните им пътища са сякаш "проектирани" по брилянтен начин, осигурявайки им необходимия брой междинни спирки, подобно на крайпътните мотели и бензиностанции по нашите магистрали.

Една такава междинна спирка е Поморийско езеро. Това е естествена, солена лагуна, разположена северно от гр. Поморие. Плитките му, хиперхалинни басейни предлагат идеални условия за хранене и почивка на мигриращите птици. На територията на езерото се концетрират водолюбиви птици по време на миграция и по време на гнездене. Установени са 270 вида птици, повечето от които са световно застрашени или с европейско природозащитно значение. Тоест природата граници не признава. Няма мое, твое, няма българско, чуждо, всичко е от значение, всичко е свързано. Природата е ничия! Позволи ли си някой да се отнася собствинически, консуматорски към нея, резултатите обикновено са плачевни.

Чувствителните компоненти на природните екосистеми са изключително сложни, изискват действие с огромно разбиране, компетентност и отговорност. Това е причина решенията за намеса да се взимат много предпазливо, от експерти, посветили десетки години на изучаването на тънкостите и най-малките подробности от тази сложна материя. Всичко, което се случва на територията на един така деликатен природен комплекс с международно и национално значение, трябва да бъде съгласувано с данните от съответните области на науката и приложено на практика от компетентни лица, така, както отивайки в болницата, вие очаквате там да ви лекува лекар, а не, примерно, местният касапин, който чул от баба си, която пък научила от пралеля си какво е апендицит.

Еколози от природозащитни сдружения, сформирани с цел да се концентрират усилия - физически и интелектуални - в сферата на опазването на природната среда, са посветили живота и кариерата си на застрашените видове птици, обитаващи влажните зони. Проведените стотици наблюдения се систематизират, като прилежно и методично събираната с години информация с много упоритост и постоянство бива впрегната в полза на застрашените от антропогенния натиск видове. А като обект, разположен в туристически регион, Поморийско езеро неминуемо е подложено на такъв натиск. Като жителка на Поморие не мога да не изкажа възхищението и задоволството си от факта, че моето градче е надарено от природата с подобен уникален комплекс. По цялото черноморско крайбрежие (не само българската част от него) има много малко такива комплекси свръхсолени езера и лагуни, които от хилядолетия са използвани от местните жители за солодобив и калолечение, а от прелетните птици - като междинна спирка по дългия път към зимните местообитания. Векове наред хармонията между тези две страни е извайвала забележителния облик на лагуната по прелестно сложен начин, давайки ни днес безценно богатство от рекреационна, здравословна и търговска гледна точка. Чуждестранни туристи изминават хиляди километри, за да се любуват на това, което е буквално под носовете ни. Вероятно това е и основната причина да го приемаме за даденост и да не го оценяваме по достойнство. Човек не винаги дарява със заслужено внимание това, което има, докато го има, и както обикновено става, го забелязва едва, когато го похаби и загуби, защото тогава липсата му става осезаема, но път за връщане обикновено няма.

Имаме честта и удоволствието експерти и доброволци от една от най-реномираните природозащитни организации в България - СНЦ "Зелени Балкани" - да влагат време, пари и знания в поддържането и възстановяването на нашето езеро, стичайки се от всички краища на страната. Единственото, което се очаква от нас, жителите на град Поморие, е, ако не друго, поне да не пречим на дейностите, извършвани там от специалисти, за да можем да продължаваме и занапред да се радваме всички на богатствата на природата, оказала се по стечение на обстоятелствата (географски, екологични и климатични) доста щедра към нашия регион. Вместо това за жалост единственото, което остава от вложените пари и усилия, са разрушения и вандализъм. Типичната нашенска черта да рушим това, което някой друг се е грабнал от далече да дойде и наготово да ни даде, е налице в случая. Разрушените, изпотрошени табели по дигите, указващи и описващи границите на езерото, статуса и богатството му от компоненти, отстреляните редки и застрашени от изчезване видове, намирани по пътеките, нелепите опити да бъде премахнат статусът на защитената територия с цел да бъде грабено, каквото може сега, без оглед на перспективите, без значение какво ще остане след нас, всичко това показва, че не сме надрастнали нито с милиметър дори манталитета си на неразбиращи и безхаберни консуматори на ресурси.

Хората винаги в хилядолетната си история са имали коварното предимство да нападат и унищожават организми, чиито естествени отбранителни качества са им отстъпвали значително. Това е причината, поради която биологичните видове - растителни и животински - биват заличавани от сцената на живота всеки път щом хората навлязат в някоя екосистема. Спомнете си тилацинта (Thylacinus cynocephalus), птиците моа (Dinornis), странстващия гълъб (Ectopistes migratorius)... Причината никога да не сте виждали жив мастодонт, саблезъб тигър, гигантски власат носорог или други фантастични животни от ледниковата епоха, пише Стивън Пинкър, е, че хората явно са ги изтребили още преди хиляди години. И най-вероятно е прав. Можем да си вземем поука от грешките, допускани в миналото, а можем и да ги повтаряме занапред, както става в такива случаи. Единствено от нас зависи дали ще останем в историята на вида си като все същите недалновидни, алчни и, да си го кажем направо, глупави същества или като етапът от човешката еволюция, който е белязан от едно образовано, интелигентно и разумно отношение към заобикалящата ни природна красота.