Нещо се е случило преди близо 3000 години тук. Нещо грандиозно. Нещо толкова мащабно, та резултатът е наблюдаем и до днес - солената лагуна край Поморие. Вероятно разтърсващ сеизмичен катаклизъм е преградил пътя на морската вода и е откъснал езерото, превръщайки го в хиперсолена, затворена лагуна. А може би бавно, търпеливо, в течение на стотици години морските течения са наслагвали наноси и са надграждали пясъчната коса, постигайки в крайна сметка изумителен резултат - невероятното съчетание от условия, позволяващи, насърчаващи съжителството хилядолетия наред на уникалната екосистема и емблематичния за древно Анхиало поминък - солодобив и калолечение. Възможно е миналото да запази тази своя тайна. Вероятно именно чрез тайните си ни примамва да се потапяме в него, изследвайки настоящето, вечно търсещи...
Вятърът идва от североизток. Лястовичките изглеждат като увиснали на място, носейки се над поривите му. Протягам ръце от терасата на Посетителския център - имам чувството, че ако ги побутна, ще продължат по пътя си. Пред очите ми е застинала гледката, почти мистична, спирала дъха вероятно на десетки поколения - безбрежният, изумруден простор на плитката, тиха и многоцветна повърхност на лагуната, огласяна от почти хипнотизиращите звуци на птиците. Хиляди птици...
Облаче от мушици се мести плавно над брега. Под него невъзмутимо се труди врабче - бори се с уловения преди секунди скакалец, старателно премахвайки крилцата и крачетата. Деликатес. Всяка калория, до която се докопа, ще му бъде от полза през дългата мразовита зима, когато ще каца с премръзнали крачета по первазите на същата тази тераска, вглеждайки се в прозорците с надежда, търсейки нас.
И ето го - първото ято мигранти за тази година. Бележещи наближаващия край на лятото и началото на най-вълнуващия за лагуната период, когато тя става дом на стотици хиляди пернати посетители, подготвящи се за трудния и изпълнен с опасности път на юг. Щъркели са. Уловили са термика над брега и със завидни хореографски умения оформят фуния, живо торнадо, издигайки се над изпълнения с носталгия поглед. Винаги е носталгия.
Залезът проблясва зад силуетите на градчето и птиците, обагряйки водите в плътни цветове. Вглеждам се в накацалите корморани отсреща. Като статуи са, изправили се върху бетонните диги, разперили съхнещи криле за последна почивка преди да се отправят към местата за нощуване. Все още се чуват рибарки - весели, откъслечни крясъци, сякаш долитащи от детско парти, огласят прохладната вечер, измъквайки ме от опияняващия унес. След колко ли залеза ще се науча да разбирам езика им?
И времето спира... Залезът е безкраен... Покоят - вълшебен...
Магията на Поморийско езеро.
Няма коментари:
Публикуване на коментар