За кирливите ризи

Попадаме периодично на заглавия в медиите за жестока разправа с жени мюсюлманки, дръзнали да бъдат щастливи, напук на общоприетите ценности и разбирания на обществото, в което живеят. При това насилниците обикновено не са случайни, а именно роднини на жертвата, близки нейни роднини! Подобни новини съвсем естествено ни шокират, потрисат, карат ни да негодуваме срещу такава несправедливост, да съчувстваме на жертвите на подобно насилие. Изградили сме си подвеждащата представа, че това е патент на исляма, че се случва само в "онзи" край на света, при "онези" назадничави варвари. Но не и при нас, цивилизованите.

Е да, ама не! Хайде да направим бърз анализ на аналогична ситуация в България. Отново имаме жена, отново търсеща единствено щастието си, отново "напук" на общоприетите схващания или, както е прието да се нарича, хорското мнение. Какво се случва с тази личност ли? По брутален начин й се вменява чувството, че бидейки щастлива по необщоприет начин, тя ще направи нещастни своите близки, или за да сме още по-конкретни - ще им съсипе живота. Брей! Каква загриженост! Но за кого? Аха, за хорското мнение. Няма физическо насилие, няма кръв и видими поражения. Само тихото, невидимо, но не по-малко убийствено за личността психическо насилие.

Абсурдът родители да жертват щастието на свои деца заради хорското мнение и наложени им псевдоморални ценности и остарели схващания е често срещан по нашите географски ширини, колкото и да не ви се вярва. Жертвите на подобно насилие живеят в постоянно притеснение и периодично повтарящ се тормоз да им бъде припомняно, че са дръзнали да подредят собствения си живот без да се съобразяват с мнението на другите, което очевидно е мнооого важно. Мисълта, че е възможно хорското мнение да струва повече за роднините ти, отколкото твоето собствено щастие, е подтискаща, съкрушаваща, унижаваща.  И независимо по какъв начин жертвата ще се възползва от "свободата" си да избира и решава сама, за разлика от жената мюсюлманка, то тази мисъл тежи като воденичен камък на психиката и емоционалното й състояние. Превръща щастието в утопия. Свободата е илюзия.

Насилие над личността? Да! Начин за справяне с абсурда? Никакъв! Не и на този етап от еволюцията на балканския ни манталитет. Вкорененото чувство на вина дори само от мисълта за щастие, за промяна, за признаване и поправяне на грешки от миналото, насадената в балканджийските кратуни представа, че да теглиш и да търпиш е морално и достойно, че мъките и неправдите, които понасяш, те облагородяват и издигат в очите на хората и с тях не бива да се бориш, защото се превръщаш в персона нон грата... Всичко това, вилняло векове наред сред нас, е превърнало жените ни в суеверни, почернени, злобни бабички, неспособни да се зарадват на щастието на другите, на младите, а мъжете в комплексирани страхливци, добиващи кураж само вечер пред съпругите и децата си, но след поне кило ракия...

Няма как да бъде подмината директната връзка между този манталитет и религията. В исляма сме свикнали да я откриваме, но да не подминаваме и родното православие. Когато поколения наред мозъците са промивани с идеята, че страдащите, но спазващи повелите на писанията, ще бъдат възнаградени след смъртта, че да си щастлив извън рамките на общоприетите псевдоморални (или направо да ги наречем аморални) "ценности" ще ти осигури билет за ада, а и ще вземе да направи тези, които те подкрепят, съучастници, че жената не е личност и трябва да има стопанин, друго не може да се очаква. Просто още една причина за мазна, сочна храчка в лицето на религиозната вяра.

Фактът, че в много от случаите хора, преминали през подобни разтърсващи, радикални моменти от живота си, са безкомпромисни и жестоки по отношение на другите в подобна ситуация, също не е изненадващ. Хората са егоисти в щастието си, спор няма. Алтруизъм дори на роднинско ниво не съществува! Не е и необходимо. Но е крайно време да осъзнаем, че възмущавайки се на другите, не можем да видим, че на гърбовете ни висят същите кирливи ризи, камо ли да ги свалим.