На прицел - Православието!

Стигна се напоследък дотам, че в дискусии относно влиянието на религиозната вяра (в частност православното християнство) върху развитието на дадено общество, ми се изтъква като последен, решаващ едва ли не коз разликата между западното, католическо християнство и нашенското православие. Тоест католиците са изобретили инквизицията, горили са еретици, учени и книги, а на източното православие дължим само признание и уважение заради векове наред духовна просвета. Нека оставим настрани любимия подход ва вярващите да се разграничават и делят, когато им отърва, от неща, на които при други обстоятелства се опират ( от сорта на "нямаме нищо общо с инквизицията, ама с пищната, сложна архитектура на катедралите имаме"). Да поговорим конкретно за православието и неговото наследство през вековете.


Православно или не всяко християнство приема за свещено слово божие Библията и особено Новия завет и четирите евангелия, които Никейският събор отсява. В тях по недвусмислен начин са описани моралните и етични норми и правилата, по които вярващите трябва да се водят, и да живеят смирения си, богобоязлив животец. И оттук произлизат всички злини, от които няма как да се абстрахират православните, колкото и добра воля за това да демонстрират. Именно тези остарели ценности и правила са оформили мрачния и подтискащ облик на балканския манталитет - примиренческото, овчедушно приемане на несгодите, възхваляването на болката, мъченичеството, черното и ненавистта към различното, новото, цветното.


Пряко следствие от струящия като бистър ручей морал в Новия завет е и отношението към жената в по-консервативните, патриархални среди у нас. Все още преобладава (макар и негласно) схващането, че жената не е равноправна личност, че мъжът е неин стопанин - до една определена възраст бащата, след това съпругът, - на които тя трябва безропотно да се подчинява. И въпреки съвременните  светски права и конституция това отношение продължава да властвува, къде повече, къде по-малко. Традиционно жената в нашите географски ширини е майка, домакиня и съпруга. Домашните задължения продължават да се делят на женски и мъжки, въпреки че отдавна вече мъжки задължения в смисъла на тежка кърска работа няма, а в поддържането на семейния бюджет жената участва съвсем равностойно.  Но достатъчно е само да погледнем отделни цитати от "светите" писания, коментарите са излишни:


 "Честит е мъжът на добра жена, и броят на дните му е двоен. Добродетелна жена радва мъжа си и ще изпълни с мир годините му, добра жена е честит дял: тя се дава дял на ония, които се боят от Господа; с нея у богат и у сиромах е доволно сърцето, и лицето във всяко време е весело" (Иисус син Сир. 26:1).


"Вие, жените, покорявайте се на мъжете си, като на Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата, и Той е спасител на тялото" (Eфес. 5:22-23).


"На жена не позволявам да господарува над мъж, но заповядвам да бъде в безмълвие. Тя ще се спаси чрез раждане на деца, ако пребъде във вяра, любов и в светост с целомъдрие." (1Тим. 2:12)


"А на неженените и вдовиците казвам: добре им е, ако си останат като мене. Но, ако не се въздържат, нека се женят; защото по-добре е да се женят, отколкото да се разпалват. А на женените заповядвам - не аз, а Господ - жена да се не раздели от мъж, - ако пък се и раздели, да остане неомъжена, или да се примири с мъжа си, - и мъж да не оставя жена си." (1Кор. 7:1-11).


Хилядолетното властване на тези и други подобни християнски ценности не е лесно да бъде отхвърлено, а влиянието им да отслабне и избледнее. И въпреки че такава тенденция все пак се наблюдава в развитите, цивилизовани общества, то сянката на този религиозен абсурд все още е заплашително надвиснала над свободния дух, а белезите от повсеместното му налагане, макар и избледняващи, никога няма да бъдат напълно заличени. 


Стигаме и до любимата ми част - тази с греха и християнската концепция за него. Накратко историята е следната - Бог създава Адам и Ева (първите хора) съвършени, но те взели че съгрешили като... изяли един плод. Ама не какъв да е плод, а този за познаване на доброто и злото. Още тук съзираме ужасяваща черта на християнството, а именно осъждането на любознателността, на любопитството и новаторството. Преминаваме нататък. За този ужасен, непростим грях Бог накзва хората с изгонване от Райската градина и лишаване от всички блага, от които са се ползвали до този момент - те стават смъртни, податливи на болести, на мъжа се налага да се труди къртовски, а на жената - да ражда в мъки. Но Бог ги обича, както иронично би допълнил Карлин. Човекът става знаещ, но порочен, като че знанието и моралът са взаимноизключващи се категории. Тук ме сърбят пръстите да продължа мисълта си към пагубното влияние, което оказва това ненавистно отношение на християнството към знанието върху развитието на науката, и конкретни показателни моменти от историята като изгарянето на Александрийската библиотека и смъртта на учени като Хипатия, но сега си говорим за греха. Та християните виждат този грях навсякъде. Той се предава през поколенията ( като механизмите за това са най-разнообразни според различните светила на християнската мисъл) безусловно. Забележете - безусловно! Тоест няма значение колко добър, справедлив и морален човек сте, пак сте грешен. Заради непростимия и небогоугоден стремеж на праотците към знание, всички човешки същества оттам нататък - живяли или все още неродени - са белязани с това клеймо: грешници! Още преди да се родите е ясно - грешник! Какво тук значи някаква си свободна воля? Свободната воля обаче е намесена в процеса на спасението. Бог е любов, Бог е милостив и няма да остави нещата така. Той предлага спасение за всички. Но има една мъъъничка разлика - спасението не е така безусловно като грехопадението, то става по условие. И условието естествено е да вярвате безрезервно в Иисус, неговият син, който е и самият Той, де, след като сам е оплодил Мария, за да се роди... ъъъ, давайте нататък, сложно е. Нужно е и да участвате във всички тайнства. Не е кой знае какво, просто имате избор - или ставате роб на религията и следвате стриктно нейните правила и ограничения, но така си гарантирате спасение, или си карате, както си знаете, пък да става, каквото ще, но забравяте за всякакво спасение. Коварна, манипулативна, гнусна идея, с помощта на която човеконенавистното християнство векове наред е всявало страхопочитание у страхливите, невежи и наивни душици, които са се смятали за недостойни, омърсени и изначално повредени, което са приемали със смирение, вина и срам. И която идея е оформила негативното отношение на християните към стремежа за придобиване на знания, наместо вяра.

Но стига толкова грях, нека обърнем поглед в паралелна посока - удоволствието. И по-точно удоволствието от секса. То и това е грях според християнските повели, разбира се, та нали е нещо хубаво. И как се справя християнството с тази мерзост? По възможно най-сигурния начин - заклеймява я като гнусно и срамно влечение и превръща секса в досадно задължение. Въвежда моногамията. Недвусмислен признак за моногамия при един вид в природата е отсъствието на полов диморфизъм. А като вид с доста отчетливо изразен такъв човекът е полигамен вид. Привързаността и влечението в една връзка (така наречената романтична любов) не са нищо повече от джуркащи се в мозъка хормони. И когато действието на тези хормони се изчерпи (като това е индивидуална характеристика), любовта изчезва яко дим. Човекът, който доскоро е предизвиквал пърхане на пеперуди в стомаха ви, започва да предизвиква позиви за повръщане. Е, да, но благодарение на безценното християнско наследство от ценности биологията на връзката не е важна. Вие сте длъжни да изпълнявате "съпружески задължения" (що за абсурден термин!), въпреки нея. Продължение на тези християнски ценности е практиката с терапия за двойки и какви ли не още мъчения, на които биват подложени дръзналите веднъж да наденат брачния хомот, само и само да продължат да го теглят. Щастлив и пълноценен сексуален живот ли? Нищо подобно! Щастието ви чака отвъд, само ако тук на Земята сте нещастни. И като изключим малкия процент двойки, при които наистина се получава уникална, дълготрайна спойка и хармония, то в болшинството от случаите насадените религиозни предразсъдъци и задръжки по отношение на секса са били и продължават да бъдат причина за нещастни, неудовлетворени и озлобени един към друг съпрузи.


След примерите за деструктивно и пагубно въздействие на християнството върху личността сигурно си мислите, че с това приключва списъкът с вредите от него. Със сигурност има и още много примери в това отношение, описването на които излишно ще натовари публикацията, а и  изложеното дотук прави картината достатъчно ясна. Ще ми се по-скоро да обърнем поглед в посока влияние на православното християнство върху развитието на обществото - култура, традиции, наука и технологии. За това дали влиянието му върху развитието на науката и технологиите е отрицателно може да се съди по липсата на какъвто и да е прогрес в тези области през средновековието, когато именно християнството е вилняло с пълна сила. Подходът на църквата - независимо православна или католическа - в справянето с неудобните идеи е един и същ - аутодафе. Изгарянето на книги и културни артефакти през мрачното средновековие е било обичайна практика. А във времена, в които единствен носител на идеите е била хартията, това си е равносилно на идеологическо прочистване.  Едно от най-известните такива е организирано от Патриарх Евтимий. И въпреки че днес църквата описва този безумен акт на разбеснял се християнски фундаментализъм като езикова реформа, по същество то си остава унищожаване на идеи, които са в разрез с установените догми - тоест цензура. Друго такова аутодафе е фанариотското през 1825 г. в Търново, при което бива изгорена патриаршеската библиотека. Няма значение какво, къде и от кого се изгаря в случая, важен е подходът. А във вековете, в които християнството е имало власт и много по-решаваща роля в обществото от днешните си декоративни функции, то се е справяло с отклоненията от догмите по единствения му възможен (при липса на аргументи) начин - чрез прочистване. Този подход все още прозира като заплашителен призрак от миналото в маниерите на родното духовенство. За щастие днес властта и влиянието им са ограничени до минимум и безплодните им жалки напъни да прокарат гнилите си идеи чрез емоционални и патетични излияния биват унищожени още в зародиш от силата на разума чрез хладното безразличие на аргумента. "The cure for a fallacious argument is a better argument, not the suppression of ideas.", посочва Сейгън в "The Demon Haunted World".


На православната църква съвсем не са чужди и преследвания и физическа саморазправа с неудобните личности. Особената ревност, с която едни от най-отдадените на вярата български царе са преследвали и унищожавали богомилите, е показателна в това отношение. И въпреки че причините, които стоят зад този и други подобни безумни актове на вярата,  са по-скоро политически, то повод винаги са били религиозните различия и отклонение от догмите. Един вид като извинение за иначе по никакъв начин неоправдана жестокост. Повечето от инициаторите на прочиствания и аутодафета са канонизирани за светци от православната църква, разбира се. Като например Свети Кирил, този стълб на вярата, който организира и подстрекава изгарянето на Александрийската библиотека и наследството на Йонийската школа. Вмирисаните кокали на някои от тях и до днес се разнасят от храм на храм в ритуал, напомнящ по-скоро на гротескна некрофилия, като това обикновено е и повод за челно място в новинарските емисии на националните телевизии.


За финал ще си позволя да цитирам Захари Стоянов. Случката, която той описва, освен трагикомична е и доста показателна за това, че откак съществува църква, съществуват и попове-мошеници (макар това да е по-скоро тавтология):


"Не твърде отдавна - в 1873 год. - на дните на българските владици той извърши такова поличе, което никой не беше запомнил до него време. В селото умира един стар циганин от собствената си смърт. После няколко деня синовете на тоя последния се оплакали, че баща им се връщал от гроба, влязвал през ключовата дупка в къщата им, свивал се горе на полицата, отгдето ги замирал с комачки, а после си отивал (разбира се, като пропеят първи петли), след като задигал със себе си по една-две оки брашно.
- Той е станал вапир, заради това, докато не ви е удушил още, дайте ми двеста гроша за труда, да го хвана и изгоря - казал благоговейният пастир.
Няколко дена после тоя разговор в черковния двор, сред гробищата, деня по пладне, горял буен огън. Освен двамата нещастни цигани, синове на вапира, които треперели близо до бащиния си гроб, там били още селските епитропи, няколко стари хора и много любопитни жени и деца, които стоели по-надалеч да гледат по кой начин ще да хванат вапира. Дошел и святиня му, облечен в черковната си одежда и с икона в ръката. На всичките присъствующи погледите били обърнати към него. Най-напред той се разходил из гробищата да търси дупката, из която излязвал злият дух, и след като намерил една миша дупка, там наоколо, заповядал да я затъкнат и да вардят добре.
 Когато всичко било готово вече, когато грозният гроб зеел вече отворен, в който четиридесятдневният мъртвец лежал чер като изгорял чукан и надут като бъчва, извършила се отгоре му следующата операция: най-напред го пробили в сърцето с един подострен кол, излели вътре в дупката възвряло на огъня вино и напълнили гроба с жарава и дърва. Страшна миризма се надигнала от тая варварска операция, от която избягали жителите от селото заедно с кучетата; а главорезът свещеник продължавал да чете молитви. Името на тоя свещеник е поп Марин, от с. Пиргос, при Русчук.", из "Записки по българските въстания"