За герои от Втората световна война днес приемаме Обединеното кралство, Съединените щати и Съветският съюз, бидейки главни членове на т.нар. съюзнически сили. Това ни е повтаряно и втълпявано толкова упорито и дълго, че едва ли има човек, който да дръзне да го оспорва. Нима може някой да се съмнява, че червената армия е освободителка? Че американската армия е водена от защитата на правата на хората?
Е, нека опитаме.
Нека разгледаме всяка една от тези държави и нации в светлината на времето – 40-те години на миналия век. Да опитаме да разберем техните нагласи, ценности и манталитет. И да видим дали са в унисон с това, за което са героизирани днес.
САЩ
През 40-те години на миналия век расовата сегрегация е била стриктно прилагана в САЩ, както чрез законите на Джим Кроу , така и поради наследени вековни обичаи. Движението за граждански права е било все още в много начален стадий. Законите, гарантиращи правото на глас и равен достъп до работа и обществени институции и учреждения, са били все още на десетилетия разстояние.
Въпреки че политиките на сегрегация са били специално насочени към афроамериканците от юга, дискриминацията не се е ограничавала само до тях. Чернокожи, живеещи в северните щати, както и латиноамериканци, коренното население на Америка, американци с филипински, китайски, еврейски, японски или друг произход, също са жертва на расовите предразсъдъци по това време.
В началото на Втората световна война много афроамериканци са изпитвали смесени чувства относно подкрепата на военните усилия в Европа, когато собствената им страна не им предлага свободата, за която Америка уж се бори там. Редакционна статия от март 1942 г. в „New Negro World“ обобщава това разочарование:
„Ако моята нация не може да забрани линчуването, ако униформата [на армията] не може да ми донесе уважението на хората, на които служа, ако свободата на Америка не ме защитава като човешко същество, докато плача в самотата на неблагодарността; тогава заявявам пред Бога и хората... ПО ДЯВОЛИТЕ ПЪРЛ ХАРБЪР.“
Скоро след като Америка се присъединява към войната, Джеймс Томпсън, работник в столова в Канзас, изобретява фразата „Двойна победа“ в писмо до афроамериканския вестник „Pittsburgh Courier“.
„Знакът V за победа се демонстрира охолно в така наречените демократични страни, които се борят за победа над агресията, робството и тиранията. Ако този знак V означава това за онези, които сега са въвлечени в този голям конфликт, тогава нека ние, цветнокожите американци, приемем двойното VV за двойна победа. Първото V за победа над враговете ни отвън, второто V за победа над враговете ни отвътре. Защото със сигурност тези, които разпространяват тези грозни предразсъдъци тук [в Америка], се стремят да унищожат нашата демократична форма на управление, също толкова категорично, колкото и силите на Оста.“
Сравнението на американското общество със силите на Оста не е случайно. По това време всъщност американското общество по никакъв начин не се отличава в расистките си убеждения от поддръжниците на националсоциализма в нацистка Германия, например. Американци биват определяни като втора категория хора в зависимост от расата или произхода си дори на фронта, като в зависимост от това им се предлагат различни условия, но и отношение.
Толкова за американското общество през 40-те. Дали участието във ВСВ е стартирало промяна в мирогледа и е запалило искрата на демократични промени и прокарване на човешки права? Може би. А може би не, особено на фона на последните политически и особено геополитически решения на американското правителство.
СССР
Ако нещата с Америка изглеждаха зле, то положението с човешките права в СССР ще ви се стори още по-брутално. Особено когато, нека не забравяме, говорим за герои от война, водена за човешки права.
Всъщност в Русия/СССР независимо от терминологията, която се прокарва пред света, човешки права не е имало никога. Няма и до днес. Още по времето, когато Руската империя води война с Турската империя, обявена като освободителна за българите, руският народ страда от крещяща липса на всякакви права. Крепостничеството не се отличава от робството по никакъв начин. Крепостното право въвежда забрана за земеделските производители да напускат по своя воля и преценка селските си стопанства, като в случай на бягство подлежат на принудително връщане. В резултат от реформата от 1861 г. на повече от 30 милиона руски крепостни селяни е предоставена възможност да се откупят, след което и да се придвижват свободно, за да участват в новия стопански живот на Русия. Но колко крепостни селяни ще имат възможност и ресурси, за да откупят себе си и семействата си? Николко. Въпреки това руският император Александър II и до днес се спряга като цар освободител, а мнозина българи го приемат и като царят, който е тръгнал на война с Турската империя, за да освободи българите от турско робство. Но помислете – владетел, който не е положил усилия да освободи де факто собствения си народ, ще тръгне да воюва за освобождението на друг?
Както и да е.
С подобни „празни“ закони и приказки руският народ е държан в подчинение до идването на болшевиките на власт през 1917 г., които незабавно излизат с т.нар. „Декрет за земята“, с който се изземва собствеността от едрите земевладелци, одържавява се и се раздава на селяните. След това по време на колективизацията в края на 20-те години на 20 век, раздадената за свободно ползване на руските селяни земя, е иззета обратно и одържавена. Не са имали много време да ѝ се радват.
Човешките права в Съветския съюз са силно ограничени, характеризиращи се с тоталитарен контрол, потискане на словото, ограничено придвижване и преследване на инакомислещите. Системата дава приоритет на колектива пред индивида, наказвайки независимата мисъл и дейности, като същевременно разчита на политически репресии, следене и липса на независима съдебна система. Парадоксалното е, че правителството подписва на корем международни договори за правата на човека, без да ги спазва на практика.
ГУЛАГ или Главно управление на трудово-изправителните лагери представлява лагери за изправителен труд, съществувал от 30-те до 50-те години на XX век в СССР. През 1918 г. водачът на болшевиките Владимир Ленин нарежда „ненадеждните елементи“ да бъдат затваряни в лагери, като потенциални „врагове“ на Революцията. Първият концлагер в Съветска Русия е създаден през 1919 г. в манастира на остров Соловки. Към 1921 г. има осемдесет и четири лагера, като основната им цел е да се „превъзпитат“ изпратените там хора. Обикновено това са благородници, свещеници, търговци, определени като „буржоазия“, но и много други „врагове на народа“ от различни обществени и социални нива. Така Съветският съюз за пръв път в историята поддържа концлагери в мирно време и за собственото си население.
През това време, докато в СССР милиони хора биват заличавани в тези лагери, червената армия е героизирана за освобождаването на затворници от немските концлагери. Наистина, човек трудно може да проумее такова лицемерие и такава фалшива помпозност. И докато това е нещо, което очакваме от съветските лидери, то преклонението пред тези главорези и до днес от западните общества е непонятно. Една правилна постъпка, но с погрешни мотиви, дали може да заличи векове на репресии и съвременна агресия? Защото едва ли на фона на тези данни някой си прави илюзиите, че червената армия е водена по време на ВСВ от любов към хората, към различните, към свободата. Също като американците и те са си направили добре сметката какво ще получат. Власт и икономически контрол. А в името на властта и парите те биха пожертвали всичко и всеки.
Обединено Кралство
Във Великобритания по това време обаче нещата стоят като че ли по малко по-различен начин. Да, Великобритания има колониално минало. Да, расизмът в Обединеното кралство има дълга история и включва дискриминация и враждебни нагласи срещу различни етнически малцинства. Мащабът е варирал с течение на времето и е достигал пик на дискриминация, бунтове и убийства на расова основа.
През 40-те години на миналия век Великобритания демонстрира значителна, макар и често неформална, расова дискриминация и сегрегация. Въпреки че не е имало официални закони тип „Джим Кроу“, както в САЩ, в сфери като жилищното строителство, заетостта и обществените пространства е действала широко разпространена „цветова бариера“ (The Colour Bar).
Расовото сегрегиранe в американската армия във Великобритания по време на Втората световна война въвежда официална сегрегация и на британска земя. Американските командири оказват натиск върху местните британски заведения да налагат политика „само за бели“ за американските войски, което води до това някои кръчми да определят специфични вечери за различните раси.
Интересното е, че много от обикновените британски цивилни и някои институции се съпротивляват на тези искания, често заставайки на страната на цветнокожите американски военнослужещи срещу техните бели колеги в спорове и битки. Проучване на общественото мнение, проведено през 1943 г. показва, че огромното мнозинство от обикновените британци са против расовата сегрегация.
Цветнокожи хора живеят във Великобритания поне още от Римско време. След 1945 г. обаче миграцията на цветнокожи от карибските колонии в Британската империя и т.нар. Общност на нациите се увеличава значително. Законът за гражданство от 1948 г. дава право на гражданство в Общността на нациите на всички народи в рамките на Британската империя. Това означава, че хора от цялата империя имат право да живеят и работят във Великобритания. Много цветнокожи от Карибите считат Великобритания за своя родина и се местят да живеят във Великобритания.
След пристигането си обаче много от тях са подложени на враждебност, дискриминация, злоупотреба и насилие. Цветнокожите дават гласност и протестират срещу расизма. Този активизъм води до приемането на първите закони за расовите отношения във Великобритания в края на 60-те години на миналия век, които обявяват дискриминацията, основана на цвят на кожата, раса, етнически или национален произход, за незаконна.
И така.
Очевидно е, че расизмът и дискриминацията са били широко разпространени по онова време навсякъде. Имало е отделни групи хора, които са се борили срещу това и са се опитвали да прокарат началото на някаква промяна в това отношение.
Но в контекста на ВСВ за нас би трябвало да е изумително, че тези хора, изпълнени с предразсъдъци и стереотипи, са се обединили и пожертвали в името на нещо, в което самите те не са вярвали. Заменили са едната омраза с друга. Омразата към определени раси с омраза към определени нации и са опаковали всичко това като ненавист към техните идеологии. Идеологии, каквито всъщност изповядват дори по времето, в което уж се борят срещу тях…
Изумително, нали?
Това са хората, борещи се срещу нацизма и фашизма. Хората, победили нацизма. Героите. Зловещо нали? Какъв извод да си направим от всичко това? Вероятно трябва да признаем открито, че мотивите за участие на САЩ и СССР във войната са съвсем различни от защитата на морални ценности и човешки права. Може би трябва да се говори повече за това. Фалшивото героизиране на подобни главорези е нож с две остриета и понеже историята винаги се повтаря, това няма как един ден да не се обърне срещу съвременната демокрация и правов ред.
В светлината на съвременните събития и личности от двете „страни герои“, опитващи да налагат днес световен ред, който помита всичко, което предците им са извоювали, това би трябвало да звучи и като предупреждение. Че свободата и демокрацията не бива да се вземат за даденост. А злото трябва да се назовава с истинското му име. За да не може никога повече да изпълзи незабелязано от бърлогата си, под прикритието на герой от войната.
