неделя, 16 юли 2017 г.

Емили Дикинсън и морето

Малко хора осъзнават колко екстремно преживяване е да се чете Емили Дикинсън на брега на бурното море. Екстремно не толкова физически, колкото душевно. Вятърът се бори с листите на книгата, докато ти се бориш с пристъпите на безутешното желание да се бориш с вълните. Пръски от тях се посипват по страниците и бележат в скрита закодираност думите на The Heart asks Pleasure first...

The Heart asks Pleasure first,
And then, Excuse from Pain;
And then, those little Anodynes
That deaden suffering...

And then... чайка, пристъпваща като балеринка в за кратко освобождаваната от вълните пясъчна ивица, те разсейва с нежния си крясък. Спираш да четеш и въпреки вятъра ти става топло. Черноглавите чайки са толкова романтични птици. В ума ти естествено, като продължение на видяното, нахлуват стиховете:

 Hope is the thing with feathers...


 А после слънцето пробива през облаците, блесва в очите ти и се отразява в капчиците по бузите. Прокарваш ръка по тях и отново четеш:

And then, to go to sleep;
And then, if it should be
The will of its Inquisitor,
The liberty to die...

На брега си само ти и малкото твое бъдеще.





Бъдеще, в което инвестираш - стихове, надежди, обич, пак стихове... Страхуваш се, че ако стане като теб, ще изживее същото това безумие. Но повече те е страх, че няма да го изживее. Защото ако можеш сега, точно сега, в този настоящ момент, да направиш рестарт на живота си, не би променила нито миг от него. Нито себе си.





Аз и моето малко бъдеще четохме поезия на брега на бурното море днес. Звучи като дефиниция за щастие.

Няма коментари:

Публикуване на коментар